Живеем днес, в 21 век

Живеем днес, в 21 век

Живеем днес, в 21 век Живеем днес, в 21 век

Сигурно повечето хора вярват, че храбростта, подвигът и саможертвата са ценности, които заслужават да ги уважаваме и поощряваме. Но колкото и да са малко хората, които мислят различно, тяхното мнение поне трябва да се изслуша. Ето част от аргументите им, които лично аз споделям:

Поне от времето на Древна Елада храбростта, подвигът и саможертвата наистина са се утвърдили като безспорни ценности в съзнанието ни. Те са изкристализирали хилядолетия наред в условията на несигурност, опасности, войни и насилствени борби за едно или друго. Храбростта и саможертвата винаги са били „употребявани”, за да се постигне някакво по-висше благо: да се опази семейството, родът, религиозната общност, градът, отечеството или пък да се изгради по-добро и справедливо общество. През последните десетилетия обаче мисленето постепенно се променя – поне в икономически по-напредналата част от света. Казано съвсем просто: за постигането на „по-висшето благо” трябва да се грижат демократичните институции, а за сигурността на хората и техните колективни права – съответните органи, легитимирани по този демократичен начин. А още по-кратко: парламентът и правовата държава снемат от плещите на човека тежкото бреме да бъде готов на подвиг и саможертва.

Красиви, но надживени ценности

Успоредно с това в същите тези общества постепенно се налага идеята за човешките права, за правата на индивида като първостепенна ценност. Нима е възможно тогава, след като казваш на човека, че неговият живот е на върха на ценностната пирамида, а за всичко останало се грижи правовата държава, в същото време да очакваш от него готовност за подвиг и саможертва? Не, в това няма логика. Логичният извод гласи: модерните (и до голяма степен умиротворени) общества наистина вече не очакват от гражданите храброст, подвиг или саможертва – освен в случаите, когато тези граждани доброволно са избрали професия, свързана с рискове. А героизмът, подвигът и саможертвата се оказват просто някакви красиви, но надживени ценности, които паметта ни пази без връзка с действителния живот.

Чудесно разбирам, че тук закономерно ще прозвучи съвсем основателният въпрос: Добре бе, умнико, ами ако трябва да се хвърлиш в огъня за детето си? За семейството си? Или да помогнеш на хора в беда? Къде отиват тогава всичките тези абстрактни разсъждения? 

Моя страна, моя България-Виталий Зеленков

Ето какво бих отговорил: да, макар и рядко, човек изпада в крайни ситуации, когато трябва да прави такива – нечовешки – избори. Но тези избори са интимни, индивидуални, те идват от вътрешната нагласа и морала, правят се обикновено съвсем спонтанно, а не под натиска на обществото или защото някой ми е набил в главата, че „така трябва”. И дай Боже на човек да не му се налага да прави подобни избори! Защото – каквото и да си говорим – повечето хора не са по природа храбри, у повечето хора обикновено надделява инстинктът за самосъхранение. Нима е хуманно при това положение да изискваме от тях нещо, срещу което се противи цялото им същество?

Живеем днес, в 21 век

Тъкмо тук искам да задам насрещния въпрос: колцина от всички онези, които смятат храбростта, подвига и саможертвата за неотменими и първостепенни ценности, колцина от тях наистина са в състояние да ги извършат – не на приказки в кръчмата, а наистина? На този въпрос обаче никой не може да отговори, преди наистина сам да е изпаднал в екстремна ситуация. А в такава ситуация, впрочем, хората понякога действат безразсъдно и глупаво, което – колкото и да е парадоксално – в крайна сметка може да навреди на „по-висшето благо”.

Така че нека оставим храбростта, подвига и саможертвата в системата на историческите ценности, а за днешния ден да отдадем на всеки човек интимното право да взима сам подобни драматични решения. Всичко друго е архаизъм и лицемерие.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!