Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме отново наготово

Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме отново наготово

ВКС Лозан Панов ВКС Лозан Панов

Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме отново наготово

Шефът на ВКС, истината и порочното статукво. Шефът на ВКС Лозан Панов нарича нещата с истинските им имена. Затова онези, които искат да превърнат обществото в стадо, го заливат с медийна помия и се опитват да го демонтират.

Годишнината на Търновската конституция беше отбелязана с куп празнично излъскани официални речи. Като техен противовес председателят на Върховния касационен съд (ВКС) припомни един от ненаучените уроци на историята: Правата и свободата не се ценят достатъчно и се губят, когато са подарени и неизстрадани. Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме отново наготово, каза той и описа състоянието на днешната българска демокрация така:

Върховенството на закона и разделението на властите са силно компрометирани, ключови държавни институции са завладени от частни и олигархични интереси. Изродени са основни принципи, върху които се изгражда демокрацията. Независимостта на съдебната власт и свободата на медиите са под голям въпрос, а мракобесните времена в българското правораздаване тепърва предстоят. Корупцията остава необезпокоявана и всепроникваща. Всички независими от властта са под постоянна атака, по вестницити висят списъци на „врагове” и „предатели“, ксенофобията и омразата са едва ли не управленска политика. Като в експеримента с жабата – водата, в която е потопена правовата ни държава, почти достига точката на кипене. Демокрацията загива, правовата държава деградира и е на път да се превърне в празна опаковка.

Той казва истината. Те го заливат с медийна помия.

Не за първи път съдията поставя тази диагноза. Той, разбира се, не е единственият. Но изречена от него, тя е особено дразнеща за някои – защото идва, така да се каже, отвътре. И защото е истина.

Затова и той отдавна е обект на всевъзможни атаки, заплахи и тормоз – от маскираните мъже с прясно отрязани агнешки глави, през всекидневната медийна помия, до безбройните проверки. Със съчинени обвинения напоследък се опитват да го прикачат към скандала с имотите на овластени хора. С две думи, търсят му цаката – за да се отърват от него, а и за назидание на останалите.

В случаи като този с последната му реч обаче стандартната реакция надхвърля рамките на простото отмъщение. Става дума за упреците, че нарушава професионалните и етичните стандарти. Че на тази позиция няма право да говори по този „политически“ начин. Че руши независимостта и авторитета на съдебната система. Че има вземане-даване с партии и олигарси. И в крайна сметка – че има политически амбиции.

За „умните“ и „лудите“ в българския преход

Първата (отдавна преследвана) цел на тези упреци към съдията е да се изнамери формален повод за неговото отстраняване. По-важната цел обаче е да се внуши, че той е зависим, което го прави пристрастен и необективен. Следователно – това, което казва, не е вярно.

Внушението разчита на елементарна подмяна, но може и да върши работа в някои среди. За масовия човек, който не следи в детайли политико-съдебните сюжети и въобще не е наясно кой кой е и за какво се бори, това е разбираемо. Известно отегчение обаче се усеща и сред по-начетените и по-добре информираните хора. Уморени, отвратени или отчаяни (а може би уплашени), те са се затворили и изолирали от всичко. За тях съдията е нещо като местния луд, който с безнадеждната си битка само им нарушава спокойствието.

Не познавам този човек, дори никога не съм го виждал на живо. Нямам представа какво е обкръжението му. За личните му мотиви не знам нищо повече от онова, което казва самият той. Например: „Оттук нататък има само два пътя – на борбата за право и на предателството към него.“ Не знам и дали има или няма някакви формални пречки да върши това, което върши. Но и не ме интересува. Защото, първо, знам, че това, което казва, е самата истина. И второ, защото случващото се с него е поредното проявление на един отвратителен парадокс, който се наблюдава през целия т.нар. български преход и донякъде обяснява защо през тези десетилетия истината, моралът и разумът се оказаха безсилни пред лъжата, грубата сила и глупостта. Най-общо този парадокс може да бъде формулиран с поговорката „Докато умните се наумуват, лудите се налудуват“. Кои са „умните“ и кои – „лудите“, решете сами.

Докато едни неотклонно спазваха добрия тон, придържаха се към доброто възпитание, много внимаваха да не обидят някого и да не накърнят нечие достойнство, докато спазваха писаните и неписаните морални и професионални стандарти на поведение, други не си губеха времето и:

– безогледно мачкаха всякакво приличие и прекрачваха всякакви принципи и правила;

– източиха, окрадоха и разграбиха всичко, до което успяха да се докопат, останалото разсипаха;

– добрали се и до властта, не свършиха „за 5 стотинки работа“, за да реформират държавата;

– но приписаха провалите на истинските реформатори, а несгодите – на пазарната икономика и на демокрацията;

– превзеха институциите, включително ключови позиции в съдебната власт, и ги подчиниха на собствените си интереси;

– натвориха закони в своя угода, а гаврата с правото представяха като връх на справедливостта;

– завладяха или изпълниха с ментета медийната среда, за да подменят свободата на словото с лъжи, клевети и измислици;

– счупиха ценностния компас за добро/зло, разумно/неразумно, за да превърнат обществото в стадо;

През това време възпитаните, принципните, моралните, просветените заминаха надалеч или се изпокриха – политиката не била за хора като тях. Така политиката се напълни с полу- и неграмотни, интелектуално непълноценни, морално осакатени всевъзможни дребни и едри безскрупулни търчи-лъжи, мошеници, мутри, милиционери и тем подобни.

Крайно време е това статукво да бъде разбито. Ако не искаме то да присвои и бъдещето на децата и внуците ни. Затова колкото се може повече хора трябва да последват примера на председателя на ВКС, да загърбят умората и безразличието и на висок глас да назовават нещата със собствените им имена. Няма кой друг да ни спаси.

Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме отново наготово“.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!