Русия е права? Как се опитват да оправдаят руската агресия и параноя
Някои казват, че Русия е велика сила с велики интереси. И има право да ги брани дори с военна сила. Но дали всяка безумна идея на самозабравил се лидер може да мине за рационален интерес? Примерът с Хитлер е показателен.
Агресията на Русия в Украйна си спечели един неочакван симпатизант на запад – теоретиците и практиците от школата на „реализма“ в международните отношения. Някои от тях, като професорът от Чикаго Джон Миършаймър, направо заклеймиха САЩ и НАТО за войната: те недооценили Русия като велика сила и я предизвикали с идеята за разширяването на Алианса на изток. Великите сили имат велики интереси и малките сили – като Украйна – просто трябва да се съобразяват с тях. Ако не искате да наречете това „империализъм“, Миършаймер има по-лицеприятен термин: „политика на великите сили„. Светът е такъв и „реалистът“ трябва да се съобразява с него.
Ако позицията на Миършаймер е по-скоро изключение и куриоз, други „реалисти“ от този вид не оправдават открито агресията на Русия, но все пак твърдят, че случаят е „сложен“ и че руската страна има „своите основания“, които трябва да се „разглеждат сериозно„. Тоест, агресията е може би непропорционална, но като цяло Русия има право да защитава своите интереси, включително с военна сила.
Не е чудно, че много български политици и общественици бързо се преквалифицираха от откровени путинофили в „реалисти“ от по-умерения тип. На базата на новооткритото си теоретично и геополитическо верую, те размахват гълъбчета на мира, докато настояват България да не предприема никакви мерки срещу агресията: нито да допуска войски на НАТО на своя територия, нито да участва в налагането на санкции, нито да дава военна помощ на Украйна. Един бивш министър дори заговори на езика на Владимир Путин и нарече агресията и войната му „специална операция„.
Налудността на „реализмa“ по отношение на руската агресия
Тази война обаче разкрива по много категоричен начин две фундаментални слабости на „реализма„, върху които си струва да се замислим. И двете слабости се състоят в това, че уж ценностно-неутралният анализ на реалиста всъщност стъпва на силно идеологизирани предпоставки.
Идеологическа предпоставка №1: Велики сили са само нациите, имащи империи.
Какво би станало, ако множество „невелики“ сили обединят ресурсите си и се изправят заедно срещу някоя „велика“ сила? Няма ли те да се превърнат в по-велика сила от нея? Наднационалната интеграция на Европа – и чрез НАТО, но най-вече чрез ЕС – е точно такъв процес. Малки и средни, но суверенни държави, решават да споделят своите ресурси и способности, за да се изправят заедно срещу конкуренти, опоненти и врагове. Заедно европейските държави са много по-мощни от Русия – сравнена със съюза им, тя е икономическо джудже. А въпрос на желание и недълго време е икономическото превъзходство да се превърне във военно надмощие – ако само Германия харчи по 150 млрд. евро за военен бюджет всяка година, както изглежда е решила, ЕС бързо ще се превърне във военна суперсила, особено като се има предвид и технологичното предимство на европейците.
Та първата спорна идеологическа предпоставка на „реализма“ е, че отнема правото на Украйна да следва най-разумната (дори според самата реалистка теория) стратегия – да се присъедини към алианси с други по-малки сили (ЕС) или с някоя друга велика сила (НАТО) и така да може да гарантира своите интереси. А ако Украйна има такова право, не трябва ли Русия да се съобразява с нея, след като поддръжниците на Украйна заедно са по-мощни от самата Русия?
Като цяло идеологическата предпоставка на „реализма“ е, че само националните държави (сдобили се с империи) могат да са „велики сили„, а всички други наднационални обединения са или нелегитимни, или нетрайни, а често и двете заедно. Но това не е неутрално, научно обосновано теоретично допускане. Става дума просто за поредното издигане на идеологията на национализмите и империализмите в статус на „научно познание„.
Идеологическа предпоставка №2: Всяка идея, всяко желание на автократичен лидер на велика сила е равносилно на формулиране на нейния интерес.
В „реализма“ в международните отношения има рационално ядро, доколкото той се стреми да постигне баланс между интересите на държавите, което е заложено отчасти в идеята за „баланс на силите„. Но едно е да има баланс на интереси, а друго е баланс на сили. Дали всяко безумно желание на самозабравил се лидер може да мине за „рационален интерес„? Примерът с Хитлер дава еднозначен отговор – налудни и мегаломански идеи на безконтролни лидери могат да навредят тежко и дългосрочно включително на собствената им нация. И тук е драмата на „реализма“: тази теория няма ресурс да разграничи маниакалната налудност на някой лидер от рационален и обоснован национален интерес. Всяко желание на самодържеца на велика сила автоматично се третира от тази теория като неин интерес.
Казусът с Украйна демонстрира абсурдността на една такава позиция. Огромната част от „аргументите„, приведени от режима на Путин, са просто налудни: геноцид в Донбас; нацисти, управляващи Украйна; разработки на ядрено и химическо оръжие от САЩ в Украйна; липса на украинска нация и така нататък и така нататък. Да, в Карибската криза от 1962 година светът наистина е изправен пред ядрена пропаст, когато СССР иска да разположи нападателни ядрени ракети в Куба, а САЩ – в Турция. Но кой в момента или в обозримо бъдеще иска да разполага каквото и да било нападателно оръжие в Украйна? На кого изобщо му минаваше мисъл за агресивно военно поведение спрямо Русия? В крайна сметка ЕС щеше ли да отделя толкова малко пари за отбрана, ако се готвеше за каквато и да била военна конфронтация с Русия?
Всички тези въпроси са реторични и само заклет конспиратолог може да оправдае руската параноя, стъпила на идеята за някаква военна заплаха от запад.
Истината е, че каквито и легитимни интереси и тревоги да е имала Русия по отношение на Украйна, те биха могли да се удоволетворят с двустранни и многостранни договори за ограничаване на нападателни оръжия и т.н. Войната на Путин е контрапродуктивна в това отношение – тя вече доведе, а в бъдеще и ще засили консолидацията на НАТО и въоръжаването на Източна Европа. Няма теория, която може да интерпретира всичко това като разумна защита на рационални интереси от страна на Русия. Но ето, че Миършаймър, негови колеги, а понякога и Тръмп и апологетите му от „Фокс нюз“ продължават да опитват да я конструират.
Българският „реализъм“
Нашата версия на тази теория, както стана ясно, е по-скоро камуфлаж на ценностен путинизъм. Огромното мнозинство от хората в България – над 60% – ясно заклеймяват агресията на Русия. Но все пак има топящо се малцинство от около 16% в момента, което все още се води по мнението на открити или прикрити симпатизанти на Путиновия режим. По-умерената част от тях със сигурност използват „реализма„, ако не за да оправдаят, то поне за да размият отговорността на Русия за войната.
„Реализмът“ всъщност се използва най-активно като защита на една българска позиция за неангажиране в НАТО: у нас да няма войски, да не ползваме въздушна отбрана от съюзниците, да продължим да си поправяме самолетите в Москва (което наистина е куриозно като идея, но все пак изскочи от устата на президента Радев) и т.н. „Логиката“ зад тази позиция по принцип е неясна, но доколкото я има, би трябвало да е следната:
ко не предприемаме никакви сериозни действия по отношение на Путиновата агресия, можем да разчитаме и на някакво по-особено, преференциално отношение на Москва спрямо нас. Няма да сме цел на руска атака, а може да се сдобием и с някакви икономически позитиви – газови доставки и т.н.
Тоест, хем сме в НАТО и ЕС, хем запазваме връзките с Русия. За все повече хора е видно обаче, че този „реализъм“ не е нищо повече от зле прикрита путинофилска идеология. Като анализ на ситуацията той е безспорно сгрешен: Русия вече ни е обявила за вражеска държава и всякакви гърчения в позицията ни ги възприема по-скоро като слабост. А слабостта в една такава среда е уязвимост – за хибридни атаки, за политическа дестабилизация и по-лошо. Надеждите за някакви икономически позитиви от връзките с Русия са също силно преувеличени – сметката засега я плащаме основно ние, а понякога дори купуваме реактори, които няма да използваме. Както и тръби, които също е малко вероятно да използваме дългосрочно.
Разбира се, много хора, участници във въпросните руски енергийни проекти, са имали преки и значителни финансови изгоди от тях. За тях е разбираемо да са „реалисти“ и да продължат да търсят изгоди от двустранното сътрудничество. Но от гледна точка на българския обществен интерес този вид „реализъм“ е силно противопоказен.