Пропаганда, вандализъм, проблеми Бузлуджа

Пропаганда, вандализъм, проблеми Бузлуджа

Пропаганда, вандализъм, проблеми Бузлуджа Пропаганда, вандализъм, проблеми Бузлуджа

А истинското изкуство на Бузлуджа?

Пропаганда, вандализъм, проблеми със собствеността: все за това се говори, стане ли дума за Бузлуджа. Но там има и истинско изкуство – стотици квадратни метри мозайки, изработени от най-големите български майстори.

Нека го кажем съвсем, съвсем тихо: на Бузлуджа, освен сърп и чук, има и истинско изкуство. Художниците и скулпторите си го казват и на глас, но предимно в тесния кръг на специалистите. Големите медии рядко им дават думата, а когато им я дадат, обикновено ги въвличат в коментари на някой политически скандал. А паметникът на Бузлуджа е скандал с направо вселенски размери – гръмогласна прослава на една нечовешка идеология, оглозгана до скелет от връхлетялото я население.
Но да продължим шепнешком: какво да правим с онова изкуство, създало собствена естетика на гърба на пропагандата, която го е финансирала? На връх Бузлуджа има мозайки и скулптури, изработени през 1970-те години от Иван Кирков, Величко Минеков, Валентин Старчев, Йоан Левиев, Иван Стоилов-Бункера, Димитър Киров и поне на още 20 други. Всичките са отглас на една историческа какофония, сглобена в хомогенно политическо послание. Те хем са поставени върху една планина, свързана поравно с освободителните войни и партийната история, хем са изработени в контекста на набиращия сили комунистически национализъм, в десетилетието на археологическите открития и на прославата на древното българско злато. Нищо чудно, че в тези мозайки умира дракон, поразен от червеното знаме на пионерите, че работници проговарят с лицата на древногръцки маски, а перото на Паисий почти е прегърнало една пурпурна петолъчка. И нищо чудно, че политическата и историческа еклектика накрая е произвела и еклектика в художествените стилове: партизани размахват оръжия, сякаш са болшевики, изобразени от руския авангард, кубизмът се е вплел в раменете на куп работници, няколко колони български майки дефилират под знака на сецесиона, а импресионизмът и социалистическият реализъм си поделят гроздобера, жътвата и майчинството.

Някои мозайки могат да бъдат спасени

Един въпрос: наистина ли художествената стойност на мозайките успя да потъне в (справедливите) приказки за комунистическата мегаломания, за неясната бъдеща собственост на паметника и неговите инженерни параметри? Да, наистина.

Тези мозайки кореспондират с елементи от цялата история на изкуството, като същевременно остават едно единно цяло“, казва художникът Ясен Гюзелев, комуто не е безразлична съдбата на тези произведения. Той знае много добре как се действа със застрашени творби, но има съмнения, че принципите са приложими в дадения случай. Най-вече, защото спасяването би струвало твърде скъпо. “Само за да се консервира всичко това, биха отишли милиони”, казва той.

За скулптора Велислав Минеков паметникът е технически неспасяем, защото бетонът е подгизнал, откакто е разрушен покривът. Спасяеми са обаче онези мозайки, които са оцелели – при положение, че някой организира пренасянето им на друго място по технологията, по която се пренасят антични мозайки.

По данни на различни архитекти в гигантския паметник не е останала и следа от творби, изработени от мед, бронз и стъкло. Почти всички мозайки по външния диаметър на “чинията” са разрушени, а именно там най-силно се е забелязвала еклектиката на стиловете. Във вътрешния кръг около 20% от мозайките са разрушени. Изчислени в пари, загубите са точно толкова гигантски, колкото е гигантски и самият паметник.

Дали въобще да се прави изкуство?

Но има и друг начин на пресмятане на щетите: повечето творци са видели приживе унищожението на техния труд, както и мълчанието, с което това унищожение се подминава. Пък и не става дума само за паметника на Стара планина. Скулпторът Величко Минеков, например, вече дори не броял откраднатите си творби, твърди синът му Велислав Минеков. Изброява ги някак между другото, все едно не става дума за смърт на изкуство: един дискобол пред стадион “Васил Левски“, един бегач от задната страна на стадиона, скулптурата на танцуващите момичета в Пловдив, на една нестинарка в Пазарджик, на релефите с портрети на Левски, “Жената с хляба” в Търново… “Понякога се чудя дали трябва да се прави каквото и да било изкуство в България“, казва синът и пита реторично: “А може би е по-добре да подготвяме студентите за живот в чужбина, където изкуството се цени?”. Без да се усети, е цитирал почти дословно Иван Кирков от интервюто му пред Атанас Киряков: “Остарях да им чакам художественото развитие“. Само че шшшштт, тихо! Не е прието да се говори така.

Бузлуджа никога не е била на БСП, за да може партията да си я „връща”. Съоръжението е строено с държавни пари от строителни войски, а не с парите на тогавашната комунистическа партия и партийна номенклатура, на която БСП иска да се яви наследник. То е строено за членовете на ЦК и Политбюро на БКП и техните деца и внуци, но не от тях. В този смисъл, ако някой има основание да предяви претенции към Бузлуджа, то това са ДПС и партиите от десницата, защото именно техните настоящи привърженици служеха в Строителни войски. Ще припомня, че Строителни войски се състояха най-вече от представители на турското и циганското малцинство и от наследници на „врагове на народа”. Това, разбира се, е предложение в кръга на шегата, въпреки че в него има и доста по-рационални аргументи от аргументите на ръководството на БСП.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!