Предпочитам да умра, отколкото да се ваксинирам

Коронавирус прибиращите се в България Коронавирус прибиращите се в България

В България: “Предпочитам да умра, отколкото да се ваксинирам!“

В България всички политически сили са против мерките. В предизборна кампания сме и никой не иска да отговаря за неприятните неща, които се налага да правим. Сторихме най-лошото – политизирахме.

Бяхме го виждали и в други страни, където популисти като Тръмп и Болсонаро превърнаха не-носенето на маски в политическа заявка, а за това платиха техните съграждани със стотиците хиляди жертви. Интересното у нас е, че всъщност всички политически сили са против мерките. Е да, не по един и същи начин: едни са против зеления сертификат, други – против тайминга, трети – против компенсациите, четвърти питат защо затваряте тези, а не онези, пети – продължават битката срещу „Ковид измамата“.

Бунтът срещу последните мерки на служебното правителство обедини БСП и ГЕРБ, окрили динайърите на „Атака“ и „Възраждане“, разцепи „Изправи се БГ“ по линията Дончева-Манолова. Дори уж по-рационалната по тази тема „Демократична България“ призова президента да спре мерките и да свика Консултативния съвет за национална сигурност. Нямали са късмет и всички онези, които ще умрат през идните месеци – четвъртата вълна ни удари в момент на предизборна кампания и никой не иска да отговаря за неприятните неща, които ще се налага да правим. Или както казваше вече легендарният проф. Мутафчийски – „Яко ще се мре“.

Трябваше много по-рано да се случи

Разбира се, безброй са критиките, които могат да се отправят към мерките. Да вляза ли в жанра „ако бях аз“? Ами проста работа: щях да обявя още преди 6 месеца, че зелените сертификати стават задължителни, и щях да напомням периодически колко време остава до това. Още тогава щях да предупредя, че преболедували Ковид ще се признават само ако отидат на лекар и се подложат на карантина, не и ако се крият. Щях да наказвам медии, а и медици за дезинформация по повод на епидемията и впрочем щях да задължа ЦИК да забранят дискусии по темата Ковид в предизборните дебати. И колко още други хубави неща ми хрумват! Е да, ама знаеше ли преди шест месеца служебното правителство, че ще кара втори мандат? С каква подкрепа щях да прокарам всичко това в настоящата политическа какофония?

Така или иначе, държавицата е каквато е и първият позитивен импулс за ваксиниране, последвал наредбата за зелени сертификати, беше попарен от срив на компютърната система. Извиха се опашки, започнаха караници дали да се плащат тестовете и къде биха емигрирали медиците, които отказват да се ваксинират (в ЕС със сигурност ще ги накарат да го направят, за другаде не знам). Много неща могат да се подобрят, но да се командва „кръгом-марш“, както правеше Борисов, днес би било катастрофално. А точно това искат много от политиците в желанието си да заемат разпознаваема позиция при общата суша откъм идеи.

От гледище на някакъв нормален човешки морал здравната тема в никакъв случай не бива да се политизира, защото ценността на човешкия живот не може да е въпрос на различни гледни точки. Но в нашата разнебитена публичност вече няма консенсус дори за какво точно говорим, камо ли за морал. Атаката срещу здравия разум започна с Истанбулската конвенция, която безотговорни политици преиначиха до неузнаваемост. Последва лудостта с норвежките крадци на деца. Последва уж измислената чума по свинете. Последва ветото за Северна Македония по причина, че имало реч на омразата срещу министър Захариева. Последва странната идея, че сме фронтова държава, защото НАТО се канели да нападат Русия. Че ако приемем еврото ще загубим финансовия суверенитет, който сме имали с привързания към него лев… Да се чудим ли, че само 20% българи са ваксинирани? Прочутите 80% на проф. Христов май се оказаха не констатация, а политическа програма, и то не само на неговата партия.

Що за геройство е това? 

Бих разбрал този отказ, ако ни го представяха като обикновен човешки страх. Всеки би разбрал! Страх ни е от боцкането, страх ни е, че може да сме неразположени цял един ден, че може да ни се схване ръката. Странното е, че ни играят театъра на някакво геройство. „Предпочитам да умра, отколкото да се ваксинирам!“ прочетох някъде из мрежата.

В други страни този антиваксърски екстаз обикновено е присъщ на религиозни фундаменталисти; у нас като че ли той е един вид граждански бунт срещу властта, независимо коя, защо, какво. Постоянно повтарят, че зелените сертификати били дискриминация и всеки трябвало да си „преценя“, защото това била демокрацията. Брей, да му се не види, откъде дойде тази изострена чувствителност за права? Ще речеш, че не сме живели до скоро в най-покорния сателит на СССР, че браним до смърт правата на малцинствата, че всичките тези хора излизат на стачки, когато работодателят ги притесни, и се втурват към площада, колчем усетят безобразие в правосъдието! Може пък да е компенсация за липсата на гражданска смелост. Бунтът срещу ваксините е доста по-безопасен отколкото други социални битки, а удовлетворението е голямо.

Щом с друго не става

Принудата идва, защото никакъв здрав разум не успя да подейства – щяхме да сме по-щастливи да стане като в Дания, ама явно тук е Южна Европа – по-близо сме до Гърция, до Италия, където действаха тъкмо така. Министър Кацаров и президентът зад него днес са сами срещу всички. Дали ще издържат – ето ви още веднъж тест за това дали пък служебните правителства на България не са по-ефикасни от редовните. Само да не му подшушне някой социолог на г-н Радев, че печелившият кон е другият.

About Другата гледна точка
Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.