И каква всъщност бе НРБ?

И каква всъщност бе НРБ?И каква всъщност бе НРБ?

И каква всъщност бе НРБ?

За да не живее България в лъжа. По-младите не познават онова тъпо, скучно, лъжливо и пропиляно време от “зрялата” НРБ, когато времето сякаш бе спряло. И каква всъщност бе НРБ? Днешна България трябва да знае това, за да не продължава да живее в лъжа.

Един млад човек, на когото наскоро показвах прочутата снимка с Тодор Живков, охраняван от тогавашния си бодигард Бойко Борисов, объркано зададе шокиращия въпрос: „А кой е този до Борисов?

                                                                        ***

През настъпващата 2019 година се навършват три десетилетия от земетръсните промени в тогавашния съветски лагер, включително и в България. За десетилетията на така наречения „социализъм” и за самите промени вече са изписани безчет книги, а личните спомени и историческите интерпретации покриват целия спектър от „Осанна!” до „Разпни го!” И въпреки това постсоциалистическите поколения тънат в масово незнание за онези времена, задоволяват се с черно-бели клишета, пък и всъщност не се интересуват много от въпросното минало. А трябва ли да се интересуват? – питам се често. И каква е ползата от познаването на историята? И се сещам за Оруеловото „Който контролира миналото, контролира бъдещето“. Дали наистина трябва да имат сетива за онова тъпо, скучно, лъжливо, пропиляно време в „зрялата фаза” на НРБ? Не знам…

                                                                       ***

В навечерието на 2019 аз лично си спомням какво беше усещането да живееш в НРБ преди 30 и повече години. Усещането за някаква тиха меланхолия в едно спряло време. Усещането, че живееш в периферията, дори отвъд нея – и съответно копнееш по онзи голям и вълнуващ свят, вратите към който са ти заключени. Усещането, че нищо не се случва – както в онзи малък град от естрадната песен. Усещането, че всъщност живееш именно в една сладникава естрадна песен по текст на Недялко Йорданов или Миряна Башева, където Поморие е на 30 километра от Бургас, а булевард „Руски” е по-вълнуващ от Шанз-Елизе. Усещането за спарения и застоял въздух в читалищния салон с прашните портрети на Левски, Ботев и Вазов, за лющещата се жълтеникава мазилка и за тримата старци, седнали на припек отпред.

                                                                       ***

А ето и една съвсем различна гледна точка за случилото се преди трийсетина години. В книгата си „Хомо деус” нашумелият израелски историк Ювал Харари описва по отрезвяващ начин „революцията” в Румъния. В това описание мнозина сигурно ще разпознаят и България:

„Когато се изплъзва от ръцете на непохватния организатор на балкона, властта обаче не преминава в ръцете на масите на площада. Тълпата е многобройна и ентусиазирана, но не знае как да се организира. Затова (…) властта преминава в ръцете на малка група политически играчи (…) Партийни функционери от среден ранг (…) се превъплъщават в демократични политици, тръбят по всички микрофони, че те са ръководителите на революцията, а после използват дългия си опит и мрежата от свои приближени, за да поставят под контрол страната и да заграбят ресурсите ѝ. Демократична Румъния бързо приватизира активите и ги разпродава на безценица на бившите комунисти, които единствени разбират какво се случва (…) Правителствени компании, които са контролирали националната инфраструктура и природните ресурси, се продават на бивши комунистически функционери на разпродажни цени (…) Новият румънски елит, който контролира страната до ден-днешен, е съставен предимно от бивши комунисти и техните семейства.

                                                                     ***

И така: Каква беше НРБ? Какво се случи преди 30-ина години? Какъв свят наследиха днешните българи от предишните поколения? Лесни отговори няма. Не удовлетворяват нито опростената перспектива на иначе забележителния автор Юнал Харари, нито оперетните въздишки по светлото минало на бузлуджанските пилигрими, нито болезнените напъни на едно ново поколение патриоти, което се мъчи да запълни историческата и морална дупка в България с героични легенди, с измишльотини и кумири. Днешна България има нужда от онова, което германците наричат с доста уродливата дума „Vergangenheitsbewältigung“, тоест – да седне и да се замисли за миналото си, да се вглъби, да го огледа критично, да го обсъди със старите и с младите, със съседите и с великите сили, а накрая някак да го надмогне. Защото иначе ще продължи да живее в лъжа за себе си.

Print Friendly, PDF & Email
Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter

About the Author

Другата гледна точка
Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.