София и Скопие – каквото повикало, такова се обадило
Те ни наричат фашисти, ние им се надсмиваме за измислената идентичност. И вместо да вървим напред, от ден на ден разделението между България и Северна Македония се задълбочава все повече.
В какво се състоеше националният ни интерес? Надявам се, ще се съгласите – в това да преодолеем разделението помежду ни, постигнато за един век целенасочена политика на Белград. Да поведем комшиите към Европейския съюз, да станем първи инвеститори там, да обменяме култура, медии, университетски програми. А какво постигнахме с нелепото си противопоставяне Република Северна Македония да започне присъединителни преговори? Истерична омраза, стигаща до палежи и побоища.
Това ли искахме?
Вярно, че нашето ВМРО така се опита да оправдае участието си в коалицията с ГЕРБ; вярно, че сега други мераклии като ИТН се мъчат да яхнат омразата, за да могат да се закрепят на политическия хоризонт. Но избирателят май взе да разбира, че го занасят.
От другата страна на границата положението е още по-лошо. Като започнем от президента, който също е професионален популист като нашия, защото не носи отговорност за управлението и главно прави кухи изказвания. Ние поне успяхме с голяма мъка да прехвърлим проблема на Европа, но в Скопие самоизяждането е в разгара си. Какво пречи на тяхното ВМРО да гласува българите да влязат в конституцията като държавотворен народ наред с хървати, словенци, египтяни, черногорци и евреи? Всъщност нищо, освен тежката символика: ще са отстъпили пред „бугарскиот диктат„. И отново отлагат гласуването, и тласкат страната си все по-дълбоко в блатото, но пък се надяват националната гордост да им помогне на следващите избори.
Има и едно по-рационално обяснение за ината и то е в липсата на симетрия. В България няма македонско малцинство, повтарят медийните говорители в Скопие – тогава защо ние да признаваме бугарското? Една причина е очевидна, а именно, че у нас малко хора се обявяват за македонци и това название има по-скоро регионален смисъл. Истината обаче е, че у нас и значително по-големи групи не са признати за малцинства, каквито са например турците или ромите. И става така, че ние налагаме на македонците принцип, който сами не спазваме.
В македонските медии можете да срещнете опасения, че държава, съставена от много равноправни народности, рискува да се разпадне – така се случило например с Югославия. Само че защо тъкмо няколкото хиляди обявили се за българи да са проблемът, а не едната трета албанци, осемте процента турци и т.н.?
Национализмът е един и същи
Тук има един по-дълбок проблем, който трябва да се опитаме да разберем. Република Северна Македония може да ни се стори една весела многонационална страна, еманация на балканската шарения, която чудесно се вписва в европейския принцип „единни в многообразието„. Колко добре би ѝ паснала иронична идентичност като белгийската например – страна, сглобена от три различни народа след Наполеоновите войни, където основният национален герой е Тентен от комиксите им, а национална гордост са главно бирата и шоколадите.
Но не, македонското национално строителство тръгна по мъчителния път на национализмите от 19-ти век, с драматичните предци, помпозната ритуалистика и най-вече – с неспирната параноя за това, че съседи разбойници (българи, сърби, гърци, албанци) ще им отмъкнат територии. И съответно – с нескриваната амбиция те на свой ред да си отмъкнат някоя съседна такава. Постепенно физическата територия поотстъпи в полза на разни идеални неща като култура и идентичност, но битката за това кой какво може да отмъкне не е по-малко ожесточена.
Ние сме същите, да не говорим за гърците, от чийто национализъм сме се учили всички: войнствено надуваме собственото аз, за да получим одобрението на някой голям геополитически спонсор. Бундестагът признал македонския език и идентичност. Аз не разбирам какво точно значи това, но в Република Северна Македония избухна бурна радост, а България потъна във възмущение и политически декларации. Френското предложение взело предвид българските искания… Путин казал нещо за кирилицата… – реакция, контра-реакция. И така се поддържа огънят: националисти срещу европеисти, либерали срещу консерватори, българофили срещу сърбомани и каквото още се сетите. Вместо да свършат някаква реална работа за преодоляването на безумната разпокъсаност на нашия регион, политиците продължават да черпят легитимност, насъсквайки гражданите едни срещу други и то за съвсем безумни неща. Кой може да ти открадне идентитетот, как така в съвременния отворен свят се пренаписва история? Върви, че разбери! Символ на този националистически абсурд наскоро ни поднесе проектът за пилон на Рожен – не само вреден за природата, скъп и безсмислен, но и ненужно настройващ гражданите едни срещу други.
Разделението само се задълбочава
Мисля, че в тази наша специфика има и един нов момент: битката срещу т.нар. политическа коректност. Традиционно казано, отношенията ни преминаха в режим „право, куме, та в очи„. Колкото по-брутално се изкажеш, толкова по-автентичен изглеждаш. Вярно е, че дипломацията по същество е лицемерие, но нали тя съществува, за да се предотвратяват конфликти? Със сигурност двамата пребити македонци с българско самосъзнание са сериозна провокация, каквато са впрочем и неприемливите в Република Северна Македония имена на българските културните клубове. Но какво печелим за националните си каузи, като раздухваме подобни епизоди?
Безпомощните ни политици от двете страни на границата позират героично пред медиите, обиждайки съседите: те ни наричат фашисти, татари, ние им се надсмиваме за измислената идентичност. И вместо да вървим напред, от ден на ден разделението се задълбочава. Кога ли ще се научим да оценяваме политиците си според това какви проблеми решават, а не какви създават?