Арабската цивилизация вече не съществува. Днешният арабски свят е толкова нестабилен и фрагментиран, толкова безнадеждно обсебен от насилието и екстремизма, колкото не е бил от края на Османската империя досега.

 продължения на десетилетия арабската цивилизация затъва, за да достигне сегашното дъно. В арабските държави цари хаос и тирания, а политическият ислям няма нищо общо с демокрацията. Поколения араби бяха лъгани от националисти, социалисти и ислямисти, за да разберат днес, че врагът не е отвъд крепостните стени, а вътре в собствения им град. Една велика цивилизация рухна и потъна в хаос, от който няма да излезе скоро, с огромна болка пише известният арабски публицист Хишам Мелхем. Ливанецът Мелхем е шеф на вашингтонското бюро на дубайската телевизия „Ал Арабия“ и кореспондент на ливанския вестник „Анахар„. Представяме ви със съкращения едно негово развълнувано есе, публикувано на сайта „Политико„, в „Ди Цайт“ и излъчено по радио СиБиСи.

Разрухата е навсякъде

Всички надежди, родили се през новата арабска история, рухнаха. Демократично участие в политиката, възраждане на човешкото достойнство – тези обещания от месеците на Арабската пролет отдавна се изпариха. Това, което остана – гражданските войни; етническите, религиозни и регионални конфликти; завърналият се войнствен абсолютизъм. Единствено архаичните монархии и емирати край Залива – а може би и Тунис – все още устояват на разрухата. Иначе в днешния арабски свят вече не съществува никаква легитимност. И ако не броим американците и западните страни – просто няма кой да разчисти погрома, създаден от самите араби.

Трудно е да се обясни защо всички идеологии и политически движения, които през изминалия век намериха почва в арабския регион, се провалиха с такъв гръм и трясък. Провали се арабският национализъм – както във варианта на Насър, така и във варианта на БААС. Провалиха се многобройни ислямистки движения. Провали се арабският социализъм. Провалиха се и държавите на крадливия монополизъм. Днес арабските общества са една голяма руина.

Не можем да обясним само с религиозна омраза това, че по целия фронт от Басра на Персийския залив до Бейрут на Средиземно море сунити и шиити проливат кръв в битка едни срещу други. Тук се води геополитическа война, в която за надмощие се борят шиитският предводител Иран и сунитският лидер Саудитска Арабия, заедно със съответните помагачи. Няма обяснение и за ужаса в Сирия и Ирак. В тези две страни политическата, религиозна и етническа поляризация е толкова радикална, че никой не знае как един ден биха могли да се възстановят като държави тези някога толкова важни общества.

По-нататък авторът „обикаля“ още няколко арабски държави – Либия, Йемен, Ливан, Бахрейн – и навсякъде установява едно и също: хаос и разпадаща се държавност.

След залеза на някогашните „сигурни национални държави“, днес в Арабия властва ислямизмът, продължава Хишам Мелхем. Под неговите удари загива пъстрата светскост на такива някога космополитни градове като Александрия и Бейрут, Кайро и Дамаск. Навсякъде в региона ислямизмът принуждава жените да се забулват и изисква от мъжете непрестанни доказателства за набожност. Интелектуалци и хора на изкуството, които не желаят да се пригодят към новите изисквания, изпадат в немилост. В Египет, например, вече няма добри университети, а вестниците преливат от ксенофобия и свърхнационализъм.

Болестта и нейните жертви

Казано с две думи – джихадистите от „Ислямска държава“ не се появиха на празно място. Те са симптом на една дълбоко проникнала болест, която още преди десетилетия събори старата арабска култура. През 20-ти век арабските националисти, и особено баасистите, бяха обсебени от идеята да възродят предишното арабско величие. Те вярваха, че арабският език и арабската култура /в много по-малка степен ислямът/ са достатъчни, за да сплотят многобройните и най-противоречиви социални, политически и културни тенденции. Тези националисти не желаеха да осъзнаят, че светът вече е различен. Те подлагаха на тежка дискриминация всички малцинства, които се противяха на техния идеал. Тъкмо под наметалото на арабския национализъм на сцената излезе и прототипът на съвременния тиранин – лидери като Саддам, Кадафи и Асад. Когато обаче се видя, че те са също толкова неспособни, колкото прогонените от тях самите монарси, тези диктатори на свой ред широко разтвориха вратите пред ислямистите.

„Ако проблемът е в залеза на арабския свят, то решението е ислямът“ – това е лозунгът, с който ислямистите печелят привърженици. През 80-те и 90-те години на миналия век диктаторите се бяха вкопчили в своята топяща се власт и чрез брутално потисничество се опитваха да я закрепят, но ислямистите издържаха на всички гонения и непрекъснато излизаха пак и пак на сцената, в различни предрешения. За политическия ислям 1979 година беше повратна. В Иран избухна ислямската революция, провокирана от западната подкрепа за корумпирания режим на шаха. Съветският Съюз влезе в Афганистан, а една група кръвожадни фанатици окупира Голямата джамия в Мека и я държа две седмици. След тези сътресения сунитският вариант на исляма започна да става все по-назадничав, докато шиитският ислям премина във войнствена фаза.

За да укрепи своя фундаменталистки уахабизъм, Саудитска Арабия започна още по-строго да прилага шериата. В същото време тя разшири и финансовата си подкрепа за ултраконсервативните ислямисти и за техните училища по цял свят. Ислямизирането на афганистанската съпротива срещу съветската окупация беше план, организиран и финансиран от САЩ, Египет, Саудитска Арабия и Пакистан и се разгоря като пожар в цяла Южна Азия и в Близкия Изток. Афганистанската война се превърна в бойно кръщение за многобройни терористични банди като египетската Ислямска група и Ал Кайда – предшествениците на „Ислямска държава„.

Мечти за халифат и Мохамед

Въстанията от Арабската пролет, започнали в началото на 2011 година, избухнаха след десетилетните битки за легитимност между диктаторите и ислямистите. В арабския свят други политически опции просто нямаше. Либералните нерелигиозни сили изиграха главната роля в първата фаза на египетските бунтове, но по-късно ислямистите ги изтласкаха в периферията.

Днес мнозина ислямисти, сред които последователите на Ислямското братство в Египет, се стремят към възстановяване на османския халифат. Още по-радикалните групировки – като салафитите – мечтаят да върнат света към нравите от времената на пророка Мохамед и неговите последователи. Повечето мюсюлмани смятат, че демокрацията означава просто комбинация от волята на мнозинството и шериата, който строго предписва неравенството между половете и дискриминацията на всички немюсюлмани.

Да погледнем истината в очите: няма нито едно доказателство, че политическият ислям е съвместим с модерната демокрация. От Афганистан на талибаните до Пакистан, от Саудитска Арабия през Иран до Судан няма нито едно ислямско общество, което може да бъде наречено демократично или справедливо. Или поне да послужи като пример за добро управление на обществените дела.

Неправилно е всички ислямски групи да се подвеждат под един знаменател, макар всички те да са в различна степен консервативни. Като терористични организации Ал Кайда и „Ислямска държава“ се отличават от Ислямското братство, което още преди години се отказа от насилието. Въпреки това всички тези групировки са част от едно и също семейство. И всички са се развили тъкмо в арабския свят благодарение на едно и също злощастно цивилизационно развитие, довело арабските общества до разпад. Корените на това злощастно развитие са надълбоко в опустошената земя на една измъчена цивилизация, която се лута в дълбокия мрак.

В продължение на десетилетия и на няколко поколения арабите затъват, за да стигнат сегашното дъно. Така че ще им трябва още много време, за да намерят отново себе си. Това едва ли ще се случи преди моята смърт. На моето поколение както арабските националисти, така и ислямистите непрекъснато обясняваха, че трябва да застанем на барикадата, за да защитаваме арабския свят срещу варварите – империалистите, Съветите, ционистите, кръстоносците. И през ум не ни минаваше, че варварите вече са зад нашите крепостни стени, че говорят нашия език и че отдавна са превзели собствения ни град.