Мръсното българско задкулисие

Двама народни представители се обвиняват „във всички земни грехове„. Ако дори малка част от казаното е вярно би било страшно, защото разкрива мръсното задкулисие на властта. Правосъдие ли?

Играта пак загрубя. Залозите в нея явно са много големи, щом играчите решиха да нарушат мълчанието и да извадят пред публиката част от мръсните тайни в задкулисието на властта. Двама народни представители – единият бивш министър на вътрешните работи, другият избран, но заради масовите протести несъстоял се шеф на най-мощната силова структура в държавата – се обвиняват един друг в грехове, за всеки от които във всяка нормална държава охраняващите закона независими институции биха се задействали веднага. Не и в България, където тези институции са част от същата игра. Сега те или си мълчат, или неумело се опитват да се разграничават, завлечени в калта от „задочния диалог между двамата народни представители„. Понеже, както казва главният прокурор, той бил породен „от техни лични и други отношения в близкото минало“. Става дума обаче за нещо много повече от „лични отношения„.

Откровенията

Обвинявайки се един друг, всъщност, двамата герои твърдят, че самият главен прокурор – и преди, и сега – е под влияние и зависимост от външни сили. Същевременно ни съобщават, че и Висшият съдебен съвет е зависим, което пък неизбежно се отразява надолу по цялата „независима“ съдебна система. Когато например, под влиянието на външни „ултиматуми„, на висши постове в нея се назначават контролирани също отвън и затова удобни хора. Научаваме освен това, че по външна диктовка могат да се потулват сигнали за престъпления, включително срещу магистрати. Или пък да се скалъпват обвинения, включително срещу действащи политици. Може да се влияе и на хода на съдебни дела, като например те се поверяват не по силата на „случайното разпределение„, а на външни симпатии и зависимости.

Става ясно, че политици могат да имат такова влияние върху съответните служби, че да се подслушват или следят едни други. Че народни представители и министри могат да използват постовете и властта си за далечни от политиката дела, включително, за да упражняват от името на държавата натиск върху когото си поискат. Или пък за да „опъват чадър над престъпни босове„. Задача, в чието изпълнение с готовност се включват и „медии„.

Кой крив и кой прав? Или и двамата лъжат?

Дори и малка част от тези съобщения да е вярна, би било страшно. Така стигаме до въпроса: „кой крив и кой прав„, на кого да вярваме и на кого – не бива? Теоретично отговорът на този въпрос има няколко варианта.

Първите два ще са по вкуса на мнозината, които са все още увлечени по интригата в основното политическо противопоставяне – понеже си падат по сеира на неспирното взаимно замеряне с кал, или заради личните си партийни пристрастия към някоя от двете замесени страни. За тях, според предпочитанията им, единият казва истината, а другият лъже. И обратното.

Има обаче и още два варианта. Единият от тях е успокояващ – и двамата взаимно обвиняващи се герои, лъжат, тъй че няма какво толкова да се притесняваме. За съжаление обаче едва ли има някой сериозно да вярва в този вариант, понеже има достатъчно много съвпадения и факти, които го опровергават, или предположения, които сега се навързват логично и се потвърждават.

Потвържденията

Първо, никой от участниците не отрича съществуването на тройна, неформална среща между министър на вътрешните работи, главен прокурор и народен представител. Разбира се, не е без значение кой кого е поканил, завел или заварил на тази среща. Но и без яснота по този въпрос, тя е достатъчно стряскаща. Главен прокурор ходи „на крака“ при вътрешен министър да получава указания и да обсъжда неща, които по закон се обсъждат в съвсем друг формат и по съвсем друга процедура. При това с участието на трето лице, на което законът не отрежда никаква роля в тия неща. Отказът на министъра и главния прокурор да кажат за какво точно са си говорили, само подсилва опасенията. Както и отдавнашните съмнения, че състоялият се малко преди тази среща избор на главния прокурор е резултат на непредвидени в закона „протекции„.

Потвърдени са освен това и също така неформалните (дружески, делови?) срещи между оплюващите се днес, но тогава играли в един и същи отбор, вътрешен министър и народен представител – седем срещи по спомените на единия и „многократни“ според другия. Двамата също не дават ясен отговор на въпроса за какво може един вътрешен министър да си говори толкова често с депутат от опозицията, който при това за целия си мандат не е ходил седем пъти дори на работното си място в Народното събрание. Затова сме в правото си да допуснем, че едва ли е ставало дума само за политика от висш обществен интерес. В това отношение разполагаме със свидетелството на друг министър от онова време: „Оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя… заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха. Банката е собственик на вестниците, а Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред„.

Днешните откровения се навързват и с цяла поредица странни решения на ВСС, ясно посочени през годините от медиите и в докладите на ЕК като свидетелство за зависимост. Например изненадващото назначаване на млада провинциална прокурорка, известна до този момент само с едно дело и с присъствието си в свитата на вътрешния министър при негов задграничен воаяж, за заместник-главен прокурор. „Командирована„, впрочем, обратно в провинцията скоро след оставката на министъра. Друго странно решение на ВСС е отказът на етичната му комисия да се занимава със съдийката по най-важното за вътрешния министър дело, разследвана в съседна държава за измама в особено големи размери. И задействането на комисията едва след като министърът слезе от власт.

В сюжета напълно се вписва и знаковото, необяснимо с никакви професионални качества и необяснено и до днес от неговите изпълнители, назначение на въпросния народен представител за шеф на ДАНС.

За никого не е изненада и чистосърдечното му признание за неговите неизброими т. н. „медии“ – нито за собствеността му върху тях, която иначе не е отразена никъде, нито за оказваното от тях „съдействие“ по поръчка.

Всички казват истината

Тъй че, поради всичко това, най-вероятен изглежда четвъртият и последен отговор на въпроса, който си поставихме: никой от двамата участници в „задочния диалог“ не лъже, и двамата казват истината. Освен това усещанията на голяма част от обществото, както и многократно, макар и дипломатично, повтаряната европейска диагноза напълно се покриват с техния рядко красноречив и синтезиран разказ за това как се управлява държавата. Не по законните правила и процедури, а по силата на задкулисни връзки и сделки. Не чрез разделение, а чрез срастване по върховете на властите в услуга на интереси, които често са твърде далеч от обществения интерес. С активното участие на „четвъртата власт„, завладяна от огромен брой средства за дезинформация.