Завистта е не само мъчителна, но и опасна. И децата страдат от нея не по-малко от възрастните. Главният проблем е в това, че тя изяжда радостта от детството и с времето може да повлияе сериозно върху психическото здраве на човека. Но завистта не е вродена, а това означава, че е възможно човек да се справи с нея. Или да я насочи в нужното русло, превръщайки я от враг в съюзник.
Как да се обуздае завистта?
Завистта е неправилна реакция на невъзможността да се получи желаното, смесица от гняв и тъга, агресия, насочена към самия себе си и околните. Ако това се повтаря често или никога не се прекратява, то най-безобидните последствия от нея са невроза и дълбоки комплекси на непълноценност.
Това става незабелязано, от само себе си и започва в онова безгрижно време, когато лелеян обект за притежание са фулмастери и играчки. Списъкът на желаното с всеки изминат ден расте: дрехи, техника, социално положение на родителите, тяхното щастливо съвместно съществуване, външността на връстниците, „количеството и качеството“ на приятелките им (за момчетата) и ухажорите (за момичетата). Механизмът за реагиране обаче си остава същия — ако разбира се, не се вземат мерки.
Разбира се, че понякога за детското завиждане вина има и темераментът и нюансите в характера на детето, но все пак по-често родителите сами възпитават в детето завистника, още от детската площадка, от пясъчника: когато малкото човече иска да използва чуждата играчка, нейният законен собственик, естествено, протестира и възрастните го подкрепят. При това често пъти, когато родителите отказват нещо на детето, не правят най-важното: не отвличат вниманието на детето към нещо друго, не предлагат адекватна замяна. И което е още по-лошо, когато майката, нервирана от настойчивите изисквания на детето, подкрепя своята позиция с твърдението: да, тази вещ е наистина чудесна, но ти, момче(момиче), още не си я заслужил(а). По този начин тя закрепва негативната емоция. Психолозите наричат това „закотвяне„. След подобни възпитателни беседи детето прави логичния извод: аз не съм достатъчно добър, не всичко ми е наред.
Много болезнено се възприемат и сравненията с връстниците – разбира се, не в полза на собственото дете. „Ето, виж това момиченце колко е послушно, а ти…“, „Гошко е много по-съобразителен от теб“ и т.н. Тези безобидни фрази бързо приучават детето да живее с поглед, вперен в другите, ревниво сравнявайки себе си с тях, включвайки се в импровизирано съревнование, при това повече едностранно, понеже околните често не се и досещат за това какви демони владеят завистника. И още един важен момент, с който нито един родител няма да се съгласи, но това е така: с подобни фрази майката отново и отново дава на детето да разбере, че то не е чак толкова обичано.
Прекрасна почва за възпитание на завистта са домашните разговори на възрастните, когато те обсъждат своите познати, съседи, колеги, сравняват тяхното положение със своето собствено, при това не е толкова важно дали изказват претенции към главата на семейството в стил „а жената на Х. отдавна има…“ или се задейства моделът „на съседа му откраднаха колата – голяма работа, ама нека…“, „заслужава си го“ и звучи в гласа нескрито задоволство. Злорадството и завистта са двете страни на един и същи медал и ако ние не винаги разбираме това, децата мигновенно попиват тези закономерности. Разбира се, има значение и това, дали почвата е вече подготвена за тези настроения, макар че и индивидуалните особености на детето също спомагат за възникване на завистта.
Портрет на завистника
От психологическа гледна точка малкият завистник е човече със занижена (или завишена) самооценка и обща емоционална неудовлетворенност. И едното, и другото възникват, като правило, поради недостиг на родителско внимание. Когато детето живее в съгласие със света около него (а това е възможно, само ако родителите му всячески демонстрират своята любов), то няма да започне да завижда за нещо, от което е лишено. Няма да му е трудно да превключи вниманието си към по-достъпен обект, тъй като напълно може да съществува и без лелеяния предмет. А ако не съумее да се справи със себе си, значи работата съвсем не е в конкретната вещ, а в това ,че като цяло то се чувства некофмортно.
Естествено, детето не може да направи анализ какво точно не му достига и да помоли родителите си за повече любов. Занимавайки се с играчките си, съзнанието му от една страна просто се спасява от болезненото чувство, че не е обичано докрай, а от друга се реализира нагласата: ако имах онази играчка, щях да бъда по-щастлив(а).
Освен това, децата със занижена самооценка изпитват голяма потребност да се самоутвърждават, независимо за чия сметка. В този случай избликът на натрупаната негативност към притежателя на желания предмет става подходящ изход от положението.
Впрочем, завистта може да се проявява по различен начин. Някои тихо страдат, други устройват бурни истерични сцени на родителите си. Ако много им се иска незабавно да се изравнят по права със щастливия собственик на желаната играчка, те могат да я счупят или скрият от собственика й. По-рафинирана проява на завист е да не се общува с този, на когото завиждаш, наранявайки го чрез недостиг на внимание — това може да се прави индивидуално или да се уговори с група приятели.
Действайки по такъв начин, за известно време детето постига желаното, в него се създава илюзията за собствената му сила, но това помага за кратко време. А след това се търси ново подхранване на глождещото го червейче. В края на краищата, червейчето може да направи така, че да подчини на себе си цялото съществуване на стопанина си, влияейки на формирането на житейския сценарий.
Така възникват не толкова симпатичните типове: „несправедливо лишеният“ – този, когото са недооценили; „суровият съдия„, даващ с удоволствие на всички околни безапелационни характеристики, най-вече нелицеприятни; „Господ Бог„, решаващ дали справедливо или несправедливо е дошла бедата при някого… И накрая, на върха е разбира се, „Салиери„, според легендата без угризения на съвестта премахнал слънчевия Моцарт от своя път. С една дума, неприятните варианти за развитие на събитията не са малко.
И ако вие изведнъж сте осъзнали, че малкият човек до вас засега все още не е станал напълно „презрян завистник„, но за него тази перспектива е реална, необходимо е да се вземат мерки. Чувството на завист се поддава на корекция. Грешките, които могат да бъдат избегнати
Завистта традиционно се обагря в два цвята – черен и бял. Да спреш да живееш своя си живот, посвещавайки го изключително на мисли за чуждите, доста често преувеличени успехи и възходи, постоянно да се самообвиняваш и укоряваш за недостатъците си или напротив да виниш целия свят в несправедливост — всичко това е съдбата на завистника. Ясно е, че с такива нагласи е много по-трудно да се реализираш напълно, да създадеш щастливо семейство и да възпиташ пълноценни деца. За щастие, не е толкова сложно да не се допусне „почерняне“ на детското съзнание. Достатъчно е да не се допускат някои грешки.
Преди всичко, разбира се, не си струва постоянно да сравняваш постиженията на своето дете с постиженията на връстниците му. В националната култура на Япония чувството на завист към някого в обществото почти не съществува. Немалка роля за това са изиграли японските педагогически методики. Там е прието детето да се сравнява само със себе си и да се обръща внимание на това, което то е успяло да постигне в сравнение с някакъв друг, минал етап от живота му. Вървейки по своя път, без да премерва чуждите одежди, детето доста по-лесно и просто се освобождава от неприятното чувство, че то е по-лошо от някой друг.Освен това, започвайки от най-малка възраст, вие трябва да позволите на детето по негово предпочитание да се разпорежда с поне някаква собственост. Ясно е, че майката едва ли ще се зарадва, като научи за замяната на скъпоструваща играчка за комплект ваденки. Но не бива да показва на детето своето недоволство, понеже отменяйки сделката, на детето ясно му дават да разбере, че то, с всичките си преживявания е само родителска собственост. Получава се така, че играчките, които уж са били подарени на детето, в действителност принадлежат на родителите и то няма нищо, което реално може да владее и да се разпорежда с него, без зоркото око на родителите.
Впрочем, грешно е да се смята и това, че завистта автоматично си отива, ако детето е задоволено веднага след първото му искане. Този път прилича повече на откуп, когато зад щедростта на родителите се крие не любов, а нежелание детските проблеми да бъдат сериозно изяснени. До нищо добро не водят нито отрупването с подаръци, нито ограниченията. Спомнете си например филма „Играчка“ с Пиер Ришар. Така че подаръците не могат да решат проблемите.
Учете се да се владеете
За да носи чувството на завист полза на детето, трябва да се разбере, как работи този механизъм при възрастните.
Първото, което е необходимо да се направи, е да се премахне пасивното недоволство. Когато целта е недосегаема, логично е да се включи механизъм за защита, който наричат условно „лисицата и гроздето„. Не мога да го стигна – не ми и трябва, то все едно е още зелено. При хората този постулат звучи малко по-различно: аз може и да съм искал да имам това, но не съм готов да платя за него такава цена – да рискувам онова, което имам, да завързвам съмнителни познанства и контакти и т.н. – вариантите са много. Друга разпространена ситуация е, когато желаното като цяло е постижимо, но се налага да се направят усилия: само няма да ти падне в ръцете. И тук завистта отстъпва място на съвсем други чувства – на някакъв позитивен и съзидетелен хъс, съревнование, радост заради другия човек. Именно такава сплав от чувства наричат „бяла завист„, макар че строго казано, това вече съвсем не е завист, а принципно други емоции, които не носят нищо друго, освен позитивност.
Как да научим детето да насочва завистта в своя полза? Преди всичко, разбира се, е необходимо да се пооправят взаимоотношенията в семейството и родителите да се постараят да отделят на детето повече внимание и душевна топлота. А по-нататък ще трябва да се действа според възникването на проблемите. Ако искането на детето е нещо материално и родителите виждат, че за детето това не е празен каприз, а действително нещо важно, защо пък да не го купим? И без това посещаваме всякакви детски и бебешки магазини, пък и поводи, и празници има предостатъчно. Впрочем, това далеч не е единственият изход. Може например спокойно да се обясни на детето, че покупката не е възможна, привеждайки сериозни доводи, но без при това да се унижава детето. Или ако това е възможно и реално, да се замени желаната вещ с равностойна. Научете го то да прави това. Например, ако неговите нагативни емоции са породени от красивия цветен картон, с който са подвързани учебниците на приятелката му, защо да не обедините усилията си и да не направите нещо също толкова впечатляващо?
А що се отнася до завистта към нематериални неща – нечии успехи, външност, и у децата те също много често стават стимул за сериозна работа над себе си. Освен това, такива чувства често стават отличен повод за търсене на бързо решение на един или друг проблем, във всеки случай, много ясно се вижда на какво трябва да се обърне внимание. На всички ни е ясно, че се завижда само за нещо значимо. При това, решавайки назрелия проблем, може да научим детето не само да държи и постига своето, но и да живее без нещо, да се избави от илюзиите и независимо от всичко да се радва на успехите на ближния.
Само не си струва да се прибягва към успокоителното „затова пък„: „Ти, разбира се не спечели, затова пък добре рецитириш стихотворения„. Подобна нагласа, повтаряща се постоянно, нерядко спомага за прекалената пасивност на детето. Много по-добре ще бъде да се използва формулата „независимо от това„: „Да, този път не се получи, но независимо от това, все едно ти си талантлив, умен, следващият път ти задължително ще спечелиш“.
Вариантите на решенията са множество и кой от тях ще стане спасителен за детето, най-лесно могат да преценят родителите. Едно обаче е абсоютно сигурно: не трябва да се правим, че проблемът не съществува и да утешаваме любимата рожба с баналната фраза: „няма за какво да се завижда„. Щом вече завиждането се е проявило, то с него трябва да се справяме, при това обединявайки усилията си. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Важното е да не смятаме, че всичко ще мине от само себе си.