You dont have javascript enabled! Please download Google Chrome!

Законът на алчното грабителство

Законът на алчното грабителство Законът на алчното грабителство

След 10 ноември пред частния интерес отстъпи дори държавническият разум. Държавната и общинска власт развиха бизнес от преразпределянето на собствеността.

Един актуален случай в България дава отново повод за дискусия по темата за частните и обществените интереси и ролята на държавата. Дали някога ще бъде постигнато разумно равновесие?  

Борисов обеща нов собственик в ОЦК.” Из новините на в. Труд

Случайно попаднах на публицистично телевизионно предаване, в което водещият, натаралежен от гел и надменна ирония, атакува интелигентния си събеседник с питането дали не се завръщаме в комунизма поради подхвърлената идея държавата да изкупи от Валентин Захариев Оловно-цинковия комбинат в Кърджали. “Да не би отново да е 9 септември и да пристъпваме към национализация?”, с този апломб приключи журналистическото любопитство.

Събеседникът спокойно обясни, че подобни мерки се предприемат и в някои от най-големите и развити страни-членки на ЕС във времето на криза и че не става дума за национализация, а за намирането на разумен баланс между частните и обществени интереси.

В България все още има възрастни хора, преживели и 9 септември, и 10 ноември, станали свидетели на крайностите, с които се дава почти стопроцентов превес на единия вид собственост и интереси за сметка на другия. В по-голямата част от моя живот държавата бе навсякъде, окупирала и последните лични убежища на хората, нахлула в частните им домове дори. Буквално и без да се церемони. Селската кръчма на моя дядо, която бе в нашия двор и бе свързана с къщата, бе превърната в обущарска работилница, няма наеми, няма въпроси, властта си е харесала това помещение и си го ползва, точка. Но този пример е почти невидимо късче от големия пъзел на несправедливостта, подреден след 9 септември.

Законът на алчното грабителство

След 10 ноември частният интерес не просто взе връх, а се превърна в обсесия, пред която отстъпи и сетният държавнически разум. Създаде се мнимото усещане, че ако и последният декар земя премине в частни ръце, това ще бъде панацеята за бърз растеж и мигновено забогатяване. Случи се на юруш, в страшна суматоха, кой както свари и както му падне, ликвидационните съвети станаха нарицателно на разрухата, законът за реституцията бе приложен доста избирателно, нещо като майка за едни и мащеха за други. Българите не бяха подготвени, освен емоционално, за отговорностите на собствеността, а също и за неравенството, което тя поражда.

Държавната и общинска власт не просто се оттеглиха от своята задача да опазват обществения интерес, а отидоха още по-надалеч: развиха бизнес от преразпределянето на собствеността. В продължение на близо десетилетие след промяната сякаш бе в сила само законът на алчното грабителство. Буквално пред втрещените ни очи взеха целия двор на кварталната детска градина и издигнаха в него мутромастодонт, обявиха в градоустройствения план на София сградата на читалището за празно място и месеци наред тичахме като обезумели с подписки от чиновник на чиновник, от малкия кмет до големия, създадохме обществен комитет от родители, за да спасим мястото за своите деца. Богопомазани предприемачи нахлуваха с багери и събаряха къщички. Посегна се и на емблематични обществени сгради и паметници на културата, най-яркият пример и досега е музеят на Яворов. Тихомълкомното деактуване на държавната собственост в него доведе до смяна на неколцина частни собственици, от боклукчии до масони. Днес пропуканата сграда в центъра на столицата стърчи като безмилостен знак за национално безхаберие и духовен бандитизъм. Национализация ли ще е, ако държавата си вземе обратно музея?

Конкретните случаи в целостта на проблема

Но това са примери с трохите от баницата, а същинската баница на доста едри и апетитни късове също се раздаваше. На кого, кога и как – надали ще узнаем цялата истина. Става дума за големи предприятия и цели отрасли в икономиката, която към днешна дата – говори се – е на колене. Май почти нищо не се произвежда в България. Има ли право в такъв случай държавата да се намесва, да контролира големите приватизационни сделки и крупните собственици, които не са в състояние да стопанисват предприятията си? И ДА, и НЕ са крайни отговори, защото всеки случай е конкретен и крещи за конкретното си решение. Както и случаят в ОЦК, където стотици работници и техните семейства са обречени на мизерия и безперспективност поради нескопосен мениджмънт на предприятието.

Държавата не може просто да вдигне ръце – не бива да е само един чувал, в който се събират и преразпределят данъци и такси. Нейната намеса е задължителна за постигане на разумно равновесие между частния и обществения интерес, инак няма да се измъкнем от гледките на грозните и мръсни бетонни пустини, в чиито център стърчат огромни казина и чалга клубове, от гледките на цели опустошени градове, сякаш са бомбардирани, какъвто е случаят с Видин например.

Сигурно се изискват още време и още жертви, за да се постигне равновесие между частния и обществен интерес в България. Но разговорите по темата и малките крачки в правилна посока не вредят.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!