СОФИЯ МЕТЕОРОЛОГИЧНО ВРЕМЕ За привилегиите на политиците в България
чт. юни 30th, 2022

Автомобили, шофьори, зелени сертификати: да имат ли политиците привилегии?

С автомобили и шофьори, но без зелени сертификати? И 33 години след краха на социализма темата за привилегиите на партийния елит продължава да разяжда народната душа.

Нали не сте забравили защо ненавиждахме комунизма? Основната дума, която повтаряхме тогава, беше „привилегии„. Специалните условия, осигурени за тогавашния партиен елит, който наричаха „номенклатура“ – т.е. списъка на подходящите за началници „наши хора„, които местеха от един пост на друг. Днес може да ни изглежда смешна яростта, която будеше почивната станция на Златни пясъци с приказните джетове или пък ведомственият магазин „Рила“ на ЦК, където другарите и техните деца можеха да си купуват дефицитно уиски. Но хората се ядосваха – защото комунизмът беше убивал класови врагове, обещавайки равенство, не спецснабдяване.

Ще кажете: сега всеки може да кара джет, а уискито се продава в кварталния гастроном. Но ето, че 33 години след края на стария режим привилегиите продължават да разяждат народната душа. Не минава ден без политиците да ни ядосат с някаква привилегия, която са си издействали. Ще влизат ли в Народното събрание със зелен сертификат, който се изисква от обикновения гражданин за всеки мол, или тяхната възвишена работа предполага един особен режим? „Възраждане“ дори се готвят на революционни действия за издействане на привилегия по случая.

Паркоместа, заплати, автомобили

Софийска община, импулсирана от Борис Бонев, отчаяно се опитва да отнеме на депутатите правото да ползват най-престижния площад около катедралата „Св. Александър Невски“ като частен паркинг, но НС си бетонира привилегията с нарочно решение. Нали разбирате, не става дума да вземат метрото, а за това да не чакат едни пет минути докато колата пристигне откъдето е паркирана да ги вземе.

Средно два пъти годишно възниква казусът с актуализацията на заплатите на депутати и министри. Тя си действа автоматично по закон, за разлика от пенсиите, които от 2008 насам едва тази година ще бъдат преизчислени. Е, пенсионерите са втора категория хора, нали така, докато депутатите си гласуват законите.

Да не стигаме до случаи като пререждане при трансплантация или бързото освобождаване на политик, хванат с краден автомобил – връзките или подкупите са друга тема. Под „привилегия“ разбираме регламентирано предимство – каквото беше например приемането в университета с тройки на внуците на „борците против фашизма и капитализма„. И тъкмо това подкопава доверието в законността изобщо.

Политиците се подканят взаимно да се отказват от едно или друго удобство, за да дадат пример на „обикновените“ си съграждани. Няколко от новите дейци на ПП например се зарекоха да ходят на работа с обществен транспорт или велосипеди, както правят много техни западни колеги. Други дисциплинирано се карантинират, когато хванат Ковид-19 и дават интервюта от дома си. Трети даряват за сираци, садят дръвчета, хващат се на народни хора. Разбира се, символиката е важна, особено когато е убедителна. Но истински сериозният въпрос е дали работата на политика е по-важна от тази на останалите му съграждани и съответно дали предполага по-специално третиране.

Вземете служебните автомобили. Един депутат вероятно пътува много повече от средния човек, който ходи на вилата в неделя. В този смисъл има логика колата му да е по-луксозна, да го вози шофьор. Но дали е редно тази кола да взима децата му от училище? Усещането за привилегированост започва там, където от нормалното изпълнение на служебните функции преминем към лични облаги.

Усещането за несправедливост

Целта ми тук не е да сиромахомилствам – нито мерцедесите S класа, нито представителните разходи, нито екскурзиите под формата на делегации, нито партийните субсидии ще ни разорят като държава. Бедата е в затвърждаващото се усещане за несправедливост, което всъщност е много по-дълбоко от завистта към лъскавите вещи.

Хората са убедени – и с право – че политиците са недосегаеми на принципа „за кокошка няма прошка, за милиони няма закони„. Че те там горе са в някакви сложни комбини, раздават си обществени поръчки и разнообразни бизнес привилегии. Виждаме ги с лекота да усвояват европари, да лицензират субсидирани фотоволтаични паркове, да разкриват болници, които увисват на здравната каса, да преминават от една отговорна работа на друга, пак толкова отговорна, но съвсем различна.

За да влезеш в голямата игра, трябва да станеш един от тях, убедени са избирателите – да маршируваш послушно в някоя от управляващите партии (преди се ориентираха по-лесно, защото беше само една), да се сродиш или поне да сътрапезничиш с подходящите хора. Този по-дълбок гняв периодически ще избликва в на пръв поглед дребни теми: а те защо не носят маски?

Що е то справедливост?

Няма еднозначно определение за справедливостта. По отношение на управниците, аз виждам три версии. В първата ние им приписваме особена мисия, която естествено им дава специално място в обществото. В тази представа генералът е начело на войската, самураят е готов за сепуко, а министърът подава оставка заради пропуск на секретарката. Обществото очаква лидерите да дават пример, за което ги възнаграждава с привилегии.

Във втората версия политиците са държавни служители като всички нас, плащаме им добре за свършената работа като високо квалифицирани специалисти, но не повече. Справедливостта е в това, че всеки може да има онова, което притежават те, ако си спечели съответните пари. Например да паркира до тях, ако си плати за паркинга пред НС – точно толкова, колкото плащат и те.

В третата уравновиловъчна версия, от която българската публика трудно се освобождава, политиците се разглеждат като обикновени граждани, които трябва да познават трудностите на съгражданите си и в този смисъл да нямат привилегии. Фейсбук изобилства от подобни пожелания. Причина е не само това, че недолюбваме всяка власт. В много сфери служителите имаха привилегии във времето на соца – от столове до почивни станции и от безплатни пътувания с БДЖ до пари за представително облекло. Постепенно те започнаха да отпадат, но при политиците останаха и днес са основен дразнител в медиите – за разлика от времето на соца, когато беше забранено да се говори за тях.

Демократичните общества като че ли имат тенденцията да се движат от първата към втората версия на справедливостта. Или с други думи: от една визия за властта като велико призвание и дълг към властта – работа и компетентност. В нея, разбира се, няма място за евтини депутатски кюфтета. Само не знам дали хора, които възприемаме като обикновени държавни чиновници, ще могат да поведат хората в труден момент. И същевременно да се запитаме: готови ли сме да бъдем управлявани без личен пример, та бил той и малко пиарски? Мисля, че не. Затова горещо бих посъветвал днешните депутати да се подложат сами на Ковид-мерките, които очакват от нас да спазваме.