Взривихме Мавзолея - задава се Паметникът!

Взривихме Мавзолея – задава се Паметникът!

Мавзолея Мавзолея Народна Република България

Берлинската стена падна – окупаторският паметник стои” – под този надслов група граждани призовават към демонтиране на Паметника на съветската армия. Ще станем ли отново за смях .

Преди десет години България влезе в световните новини като обект на иронични коментари по повод комичния провал на гръмкия опит за разрушаване на Мавзолея “от раз“. Монументът, наречен “одиозен паметник на комунизма“, устоя на три последователни атаки, които мавзолейният фолклор нарече “отмъщението на мумията“, и едва след четвъртата внушителната сграда бе срината до основи.

Абсурдът на рушенето

Въпреки че този епизод от най-новата ни история се превърна тогава в централно медийно събитие, от това не последва сериозен разговор за паметта и паметниците, за символите и техните интерпретации, за миналото и неговия обективен прочит, за днешната потребност от анализ на историческото време.

В резултат от алчната надпревара към етажите на властта на личности със спорни биографии, преди да се научим да градим, ние показахме на света, че предпочитаме да рушим. Така в навечерието на новото хилядолетие България доказа, че не е достатъчно зряла, за да удържа миналото си, да се дистанцира от него и да го излага на показ.

Днес се задава още един подобен абсурд: призивът на група граждани да се демонтира Паметникът на съветската армия в София се вписва в същата поредица от нелепи опити за превръщане на миналото в “табула раза“. Инициаторите, които канят свои съмишленици на 9 ноември на празнично събитие по този повод, заявяват, че тяхното искане е “стремеж към реална подкрепа на демократичните промени и конкретна раздяла с този лъжлив паметник – символ на комунистическата пропаганда“.

Ето как през 2010 година от някакви неясни пластове на обществото се появяват ентусиасти, които незнайно защо предпочитат да насочат своята енергия към безсмислени ритуални деструкции, които нямат нищо общо с идеята за подкрепа на демокрацията.

И още нещо: съществува в София една добре разпознаваема група от момчета и момичета, които отдавна са си “присвоили“, образно казано, Паметника и почти целогодишно обживяват пространството със своите ролери, скейтове и байкове. Не съм техен представител, нито техен говорител, но съм им приятел и съмишленик. Всичките са представители на поколение, родено преди двайсет – двайсет и пет години.

Сякаш нищо не е било? Гузни ли сме?

 Те не помнят падането на Стената, разсъждават хладнокръвно за “символите на комунистическата пропаганда“, без да се дразнят, може би защото ги възприемат като част от историята. Един от тях – по повод споменатия призив за разрушаване на Паметника, ми каза вчера следното: “Това е наше място, тук са приятелите ми, тук се срещаме, тук караме, тук пием бира. Защо трябва съвсем да си изтрием миналото?!“

Чета текстове, написани преди 10 години, дни след разрушаването на Мавзолея. Ето няколко реда от поместеното във в. “Култура” – само като сравнение между посткомунистическите комплекси на Изтока с порядките на Запада: “Останките от Берлинската стена са превърнати в информационен център. Концлагерите днес са мемориални комплекси. Фашизмът, както и комунизмът са световни явления… Смешно е да се правим, че миналото не е било. Гузни ли сме?”

Десет години по-късно бих искал да задам същия въпрос.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!