Всеки да се спасява сам

Всеки да се спасява сам

Всеки да се спасява сам Всеки да се спасява сам

Всеки да се спасява сам

Всеки да се спасява сам. Една грозна истина за България. България се провали: и до ден днешен държавата не предлага адекватна политика за лечение и превенция на наркозависимостта. Вместо това наркоманите се превръщат в престъпници. Хронология на една загубена битка.

В България войната с наркотиците през последните години се възприема буквално: наркомани извършват убийства или пък стават жертва на убийства.

Само в Русе тази година има вече четири случая, в които наркозависими убиха свои близки. Последната жертва е 81-годишен дядо, намушкан 20 пъти от внука си. Подобни случаи има и във Варна, в София, в Пловдив. Те гръмват като страховити заглавия в медиите и после отшумяват.

Наркозависимите обаче стават и жертви. Миналата есен в Пловдив баща застреля хладнокръвно сина си, който е бил наркоман. Съдът не постанови дори арест, понеже прие начина на живот, на който бащата е бил подложен, за облекчаващо вината обстоятелство. Обществото одобри. То одобри и убийството на наркоман, тръгнал да обира мазета, извършено преди няколко години от иконописец. Хората се вдигнаха в защита на убиеца и морално го оправдаха, макар че той все пак лежа в затвора. Медиите не обърнаха внимание на факта, че след убийството на момчето неговата приятелка се самоуби от мъка. И тя дълго време е взимала наркотици, но в онзи момент вече е била чиста – след мъчително лечение.

Това е оголеното грозно лице на проблема, който в началото на 1990-те заля България като цунами. Още тогава специалисти от Скотланд ярд предупредиха властите в България за опасността от наркотиците, но думите им сякаш останаха нечути. Хероинът, който открай време преминаваше от Турция към Западна Европа през българската граница, в онези години започна да се разпространява и в страната. Никой не беше подготвен за това. Тази първа вълна отнесе много млади животи, чийто брой и до днес остава неясен. Жертвите влизаха в статистиката само ако биваха открити на улицата.

Какво направи държавата?

Дълго време и престъпленията, свързани с употребата на наркотични вещества, отсъстваха от статистиките. А когато влязоха в тях, се видя, че в началото ставаше дума най-вече за кражби, обиране на чужди мазета, в най-тежкия случай – късане на златни верижки от вратовете на жени по улиците. Криминалната хроника постепенно набъбна. Но държавата изглеждаше изненадана. И безпомощна.

Създадоха се първите кабинети за консултации, но те се брояха на пръсти. Обичайното лечение беше домашен детокс и субституираща терапия. Обществото в лицето на пострадалите семейства започна да се буди, създадоха се няколко родителски сдружения. Но все още никой не знаеше какво точно и как да се прави. Единствено болницата в Суходол приемаше пациенти за лечение, но капацитетът ѝ не бе голям. Някои лекари започнаха да изпращат наркозависими за лечение в представителства на испанската асоциация РЕТО. Първо в Италия, после в Испания. По тази линия в тези страни замина цяло едно поколение. Някои се оправиха, други не.

През годините България създаде все пак няколко институции като Националния център за наркомании и Националния съвет за наркотични вещества. Финансирането им обаче беше символично. Беше създадена и Национална стратегия за борба с наркотиците, която бе пълна с добри пожелания, но после бързо потъна в папките.

Метадонът – единственото решение?

След 2000-та година в докладите се отбелязваха по около десет смъртни случая годишно в цялата страна. Реалността обаче беше друга. Само в Пловдив поне десет души умираха годишно вследствие на свръхдози. През 2006 след кратка популистка кампания депутатите инкриминираха еднократната доза – въпреки че родителските сдружения и специалистите бяха против. От онзи момент нататък всеки наркозависим, заловен с марихуана или една доза хероин, не само рискуваше свободата си, но не смееше и да се подложи на лечение. Защото само това вече беше достатъчно, за да мине за криминално проявен.

Постепенно голяма част от създадените с много усилия отделения за детокс бяха закрити. Те бяха първата стъпка към едно по-сериозно лечение. Държавата реши да заложи на метадоновите програми. Така метадонът се превърна в единственото решение, а това не се е променило и до днес. По този начин вече официално бе отворена и вратата към големите пари – освен малкото държавни програми, бяха създадени и много частни. На теория те трябваше да поддържат наркозависимия с намаляващи във времето дози до пълното спиране на наркотика, както и да го подкрепят с психологическа помощ. На практика обаче повечето се превърнаха в центрове за продажба на метадон, който отиваше и продължава да отива директно на черния пазар. Метадоновите наркомани започнаха да умират вече не от свръхдоза, а от миокардит и сепсис. Повечето се влачат с години в подобни програми. Но по този въпрос се мълчи. Друг тип достъпно лечение така и не беше предложено. В няколкото държавни психиатрии, където се лекуват наркозависими, условията са зловещи.

Наркокартата на България

През годините в наркокартата на България се открояваха различни интересни подробности. Хероинът заливаше почти всички големи градове, освен Сливен – защото там се произвеждаха и употребяваха метамфетамини. Постепенно те се промъкнаха и към Асеновград, а в последните години завзеха и Плевен, Ловеч, Габрово, Русе.

Днес модата на хероина е отминала. Най-употребяваните вещества от няколко години са амфетамините. Тенденция, която важи за цяла Източна Европа, според Европейския доклад на центъра за мониторинг на наркотиците и наркозависимостите в Лисабон. Доста популярни са и дизайнерските дроги, които биват рекламирани и по интернет.

А какво прави държавата? Тя все така продължава да се изненадва, че е застигната от това зло. На практика държавна политика в тази сфера няма. Развлекателният бизнес обаче реагира – почти няма ново заведение без стъклена полица в тоалетните.

“С амфетамините ще дойде и вълна от тежки престъпления”, предупредиха експерти още преди години. И не сгрешиха. Амфетамини, метамфетамини, дизайнерски дроги носят като последица тежки психотични епизоди, в които наркозависимите са буквално невменяеми, чуват гласове, имат халюцинации, агресивни са и нападат. Нападат най-близките си, защото те са около тях. Ако имат шанса да възстановят психиката си, съжаляват. Много съжаляват. Наистина. Ако попаднат в редова психиатрия, задължително им слагат доживотната диагноза параноидна шизофрения. Изход няма. Семействата са оставени без грам подкрепа и се мъчат да оцелеят. Ако все пак получат помощ, близкият им бива настанен на принудително лечение. В много случаи обаче наркозависимите са още деца. А места за лечение на деца, пострадали от наркотици, няма. В единственото стационарно детско психиатрично отделение в Александровска болница в София не приемат такива случаи. И тогава?

През 2016 година ООН обяви в рамките на Междунардна конференция по темата, че войната с наркотиците, водена под формата “преследване на дилъри и наказание за наркоманите” се е провалила. Затова от организацията издигнаха като нов приоритет лечението на зависимите и превенцията. Но в България сякаш никой не е чувал за това.

Всеки да се спасява сам

Днес в България все още се налагат наказания вместо лечение. Един наркоман, хванат два пъти с по една доза, рискува затвор. Затворите са пълни с наркозависими, но търговията с наркотици процъфтява и зад решетките. А спасение? Всеки го търси сам.

Крехката система на държавната помощ, създадена в началото на 1990-те, се разпада. Последната новина от тази сфера е неясното бъдеще на Националния център по наркомании, който остава без сграда заради изтекъл договор. Никъде не го искат. Но него и без това се канеха да го закриват, така че едва ли някой ще забележи.

Нарковойната в България продължава. В най-драстичния си вид. Наркомани убиват близките си, родители убиват наркозависимите си деца. Дори малкото средства, замислени за превенция и лечение, идващи като процент от акцизите за алкохол и хазарт, потъват в неясни инициативи на едни и същи избрани лица или пък изобщо не се отпускат. Последният министър на здравеопазването дори не се беше сетил да поиска средствата от акциза на алкохол и цигари.

Отказът от държавна политика в тази сфера продължава.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!