Ще се самовзриви ли Путин с процеса срещу Навални?

Навални Навални

Ще се самовзриви ли Путин с процеса срещу Навални?

Путин се спъна в Навални. Остава само да видим дали ще се сгромоляса със зрелищен гръм или в режим на забавен каданс.

Мастилото, както се казваше едно време, още не е изсъхнало в предишната ми статия, занимаваща се със залеза на популистите, и не щеш ли, най-дълго управлявалият популист започна да излъчва сигнали на паника. Иде реч, разбира се, за удивителното неумение на Владимир Владимирович Путин да се справи с човека, когото той упорито нарича “незначителен блогър”, т.е. Алексей Навални. Така се случва в историята. Когато ти дойде времето, можеш да се спънеш в най-малкото камъче. Путин се спъна в Навални. Предстои да видим дали ще се сгромоляса със зрелищен гръм или в режим на забавен каданс.

Всеки политически грамотен гражданин, снабден с любопитство и наблюдателност, няма как да не е забелязал следната историческа закономерност. Когато една диктаторска власт реши, че най-сетне е вечна, че най-сетне е запушила всички канали, през които може да навлезе някакво оспорване, че е време да се отваря шампанското – точно в този момент се оказва, че тя не може да удържи и на най-малкия полъх на съпротива. Цялата структура на властта уж е налице, уж е заела тотална кръгова отбрана и е заприличала на огромен таралеж, насочил неизброимо количество щикове срещу всекиго, когото не харесва – а внезапно се оказва, че структурата си е структура и щиковете са си щикове, но властта отдавна е изтекла от нея. И се търкаля по улицата. Че този момент в Русия е много близо съдим по разнообразните сигнали, които путиновата диктатура изпраща тези дни по повод Навални.

Първият съд и вторият съд

Първият съд срещу него бе свикан на принципа на “чрезвичайките” на НКВД – в полицейски участък в московско предградие. Този “съд” заседава под портрета на Хенрих Ягода, главатаря на сталиновия НКВД, организирал не само публичните процеси срещу Каменев и Зиновиев, но и разгърнал системата на Гулаг, както и прокарал политиката на изтребление на населението на Украина чрез глад.

Сигналът беше ясен: Русия на Путин обяви своето намерение да се върне към сталинизма. Това, разбира се, бе предупреждение, насочено предимно към руснаците – да си налягат парцалите така, както са го правили техните баби и дядовци. Но беше насочено и към останалия свят: не се закачайте с нас, ние пак сме решили да ставаме ужасяващи. Този сигнал обаче нито уплаши руснаците, нито разтревожи Запада. Цивилизованият свят погледна на целия този цирк със съжаление, а руснаците се изсипаха в сто града да искат свобода за Навални. Хиляди бяха арестувани, но през следващата седмица демонстрантите се оказаха дори по-многочислени. Така стана ясно, че руснаците нямат намерение да си налягат парцалите, а имат намерение да се отърват от новия си Сталин.

Последва вторият съд срещу Навални, натоварен със задачата да го вкара в затвора за по-дълго от 30 дни. Различни силови органи блокираха центъра на Москва, но московчани масово излязоха в подкрепа на Навални, надлъгвайки се с органите из околните булеварди и улици. Сигналите, излъчвани от властта, бяха точно обратните на онези от първия съд. Хенрих Ягода блестеше със своето отсъствие, оставяйки празнина, която се опитаха да запълнят говорителят на руския самодържец Дмитрий Песков и говорителката на външното министерство Мария Захарова. Излъчените сигнали обаче разкриха не силата на някаква идваща диктатура, а слабостта на вече отиващата си. “Надяваме се да не се случи глупостта някой да обвърже перспективите пред отношенията между Русия и ЕС с някакъв си обитател на предварителен арест“, изтърси Песков в началото на втория съдебен процес.

Захарова трябваше да демонстрира сила

По един удивително суеверен начин Кремъл продължава да не нарича основния си опонент по име. Това е пропаганден трик, който по принцип цели да принизи Навални до нивото на невидима с просто око твар. Но при една вече преобърната ситуация, се постига точно обратният ефект: не-наричането по име започва да се схваща като знак за чист ужас пред лицето на врага. А руският народ, бидейки тежко и дълбинно суеверен, няма как да не е разчел този сигнал правилно.

Интервеницята на Захарова, пак по време на процеса, също имаше за цел да демонстрира сила, та да уплаши враговете. Отбелязвайки присъствието на над 20 дипломати от западни държави в съдебната зала, Захарова изгради следната силогистика: “…по традиция дипломатите в чуждестранни съдебни зали подкрепят собствените си граждани. Но дори западняците (така е в нейния текст – Е.Д.) да смятат Навални за “свой“, той е гражданин на Руската федерация“. Превеждам: щом дипломатите ходят по процеси, за да защитават своите хора; и щом западни дипломати са на процеса срещу Навални, значи той е техен човек. За всеки случай тя разгърна тезата и по-задълбочено: “Не изключвам, че те в немалка степен са загрижени за съдбата на натовските…милиони, напомпани в противоправна дейност на руска територия“. Превеждам: Навални и такива като Навални не само са агенти на Запада, но са и негови платени слуги, изпълнявайки задачата да рушат реда в Русия. Предатели, един вид, заслужаващи не само затвор, но и по-крути мерки.

Каква, според Захарова, е целта на западняците, плащащи на такива като Навални? Ето: “Това е саморазобличаване на неприличната и противозаконна роля на колективния Запад в опитите за сдържане на Русия“. Тук вече е заплахата към Запада: не се опитвайте да ни сдържате, ние ще продължим да настъпваме.

Проблемите с тази интервенция на Захарова са поне два. Първо: силогизмът ѝ е сглобен на нивото на горната група на някоя московска детска градина. Второ: намира се изцяло извън контекст и вместо да впечатлява със своите “разкрития” и да плаши със своите заплахи, предизвиква смях, примесен със съжаление.

Писъци на смъртно уплашени хора

Целта на путиновия режим очевидно бе да организира нещо като боботене на далечен гръм, предупреждаващ за надигащия се гняв на самия гръмовержец. Онова, което се чу обаче, бяха панически писъци от обсадена крепост. Руснаците, научени в течение на поколения да разкодират сигналите на властта, няма как да се объркат. И те ще чуят не идваща гръмотевична буря, а писъци на смъртно уплашени хора. Ще чуят и съвсем различните послания, излъчени на процеса от Навални и от неговия адвокат. Тук няма силогизми или многозначителни закачки. Тук говоренето е пряко и – за разлика от Кремъл – смело.

Навални: “Това дело е, за да бъда вкаран в затвора…Причината: омразата и страхът на един човек в един бункер. Защото аз го обидих, като оцелях след като се опитаха да ме убият по негова заповед“. И продължава, заплашвайки на свой ред: “Наистина се надявам този процес да бъде видян като признак на слабост…не можеш да вкараш милиони или стотици хиляди в затвора“.

Неговият адвокат съвсем честно предупреди Путин, че с процеса срещу Навални рискува да се самовзриви: “Отравянето на Навални беше наречено политически Чернобил. Бих искал да приключа своята пледоария с цитат от сериала на НВО (“Чернобил“). Легасов казва: “Дятлов наруши всички правила и докара реактора до саморазрушение“. Скъпи съдия, не бъдете Дятлов, не натискайте копчето“.

Междувременно, преди началото на процеса, шефът на въпросния съд беше подал оставка. И това е знак: надушил е отрано, че идва краят и не иска да има нищо общо с онези, които ще го предизвикат.

Осъждането на Навални неизбежно предизивка буря от възмущение, издухваща всяка остатъчна репутация на Русия като на сериозна държава. С нея никой никой няма да иска да има нищо общо и тя ще се превърне в световния прокажен. Но и да не бяха осъдили Навални, ходът не би бил печеливш – всички щяха ги сочат с пръст и да им се подиграват: “Страхливци!“. Нито руснаците, нито светът биха възприели Путин като силен играч.

About Другата гледна точка
Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.