Русия се опитва да отслаби ЕС

Русия и (не)устоимият чар на автокрацията

Мнозинството от българите се научиха да не се поддават на чара на руската автокрация. Време е отговорните политици да ги последват.

В българската политика Русия се е сдобила с почти митологичен статус. Отношението към нея не е базирано на прагматиката на рационалните ползи, а на ценностите и чувствата. Ако се опитаме с ръка на сърцето да опишем какво е толкова емоционално притегателното в огромния ни презморски съсед, то резултатът за голяма част от българите би бил следният: (не)устоимият чар на автократизма.

Русия привлича мнозина със своя автократизъм 

В модерната българска история Русия (в различните ѝ политически превъплъщения) е имала влияние върху България основно по оста парламентарна демокрация-автократично управление. Всъщност, досега само веднъж Русия е помогнала на България да се придвижи към парламентарната демокрация – при приемането на Търновската конституция през 1879 г., когато сравнително либералната администрация на Александър II разглежда новата ни държава като лаборатория за евентуални конституционни реформи в империята. След това Русия застава неизменно на страната на автократизма: и при суспендирането на Търновската конституция под натиск от Александър III, и при неуспешния преврат през 1885 г., и при налагането на тоталитарен режим след 1944 г., и при неговото надграждане в „развит социализъм„.

Общо взето и до наши дни от политическа гледна точка Русия е притегателна за мнозина със своя автократизъм. Путиновото управление съзнателно се стреми да се превърне в един осъвременен дигитален автократизъм. Във вътрешен план белегът на автократизма е извънредната концентрация на власт в една личност. От края на 1999 г. Русия се управлява всъщност от Владимир Путин. Дори да изключим четирите години (2008-2012), в които станахме свидетели на „рокада“ с Медведев и Путин стана министър-председател, властта в Русия си остана трайно в ръцете на един и същи човек и неговата върхушка. След спорни конституционни реформи от 2020 г. това състояние на нещата може да бъде продължено с още два нови мандата от по шест години за Путин.

Със затягането на репресията срещу опозиционните сили, в Русия останаха само управляващите партии и придворната опозиция от комунисти и националисти, които никой не възприема като алтернатива. В Думата, руския парламент, от 450 депутатски места 325 са за партията на Путин – „Единна Русия„, а още 28 са на друга про-президентска партия – „Справедлива Русия„. Основният опозиционер Навални пък е в затвора след неуспешен опит да бъде отровен.

Егото на автократа и имперското въображение на народа

Гражданското общество и медиите в страната са подложени на административен и дигитален натиск и контрол, като технологичната новост в авторитарните мерки е изместването на традиционната система на доносите от времето на соца със следене през мобилни комуникации и социални мрежи. Системата на “чуждестранните агенти” – чрез която се нарочват определени организации за действащи в полза на чужди държави – пък доведе до затварянето на почти всички независими от властта правозащитни организации, дори толкова авторитетни като „Мемориал„, създаден от академик Сахаров.

В международно отношение автократизмът на Владимир Путин е свързан с възстановяването на имперската политика от царските и съветските времена. Днес сме в разгара на битката за Украйна и президентът на Русия изглежда е готов да стигне дори до мащабен военен конфликт заради нея. Но и сегашното състояние на нещата изглежда удоволетворява егото на автократа, тъй като при Путин отидоха за преговори лидерите на почти всички големи европейски държави. Странната дълга маса, на двата края на която стоят Путин, Макрон, Шолц и т.н., е всъщност символ на имперското руско въображение, в което всички въпроси се решават двустранно от „великите сили„. Място на тази маса за „невелики сили“ като България няма.

Защо тогава този имперски автократизъм привлича част от българите? Какво е хубавото, което виждат в него? Ето няколко обяснения:

1. Скрити авторитарни нагласи: Във всяко общество има хора с авторитарни нагласи. У нас все пак вече има мнозинство, което открито подкрепя демокрацията. И това мнозинство като че ли се увеличава през последните години – 56% според изследване на „Отворено общество“ и „Алфа Рисърч“ от 2021 г.. Но има и значителни малцинства, които нямат доверие в демокрацията – 28%.

Много политици се опитват да говорят на тези малцинства и да раздухват техните страхове. Това обяснява донякъде и по-скоро комичния инцидент с Ангел Джамбазки в Европейския парламент. Вдигнатата му ръка едва ли е била открит нацистки поздрав, но проблемът на политици като Джамбазки е, че те системно се заиграват с подобни авторитарни нагласи, използват авторитарна риторика и сеят недоверие спрямо системата на конституционната (либерална) демокрация. Не е чудно, че на фона на цялостното му поведение, колегите му са разчели жеста му като нацистски. В момента „Възраждане“ е партията, която най-силно се заиграва с тези настроения и не е чудно, че точно тя е и най-русофилската формация, като русофилството ѝ се изразява точно в подкрепа на Путиновия автократизъм. Части от БСП също традиционно инструментализират тези настроения, като им добавят и щипка соцносталгия за вкус;

2. Фрустрации от сложността на демократичния ред: Дори и убедени демократи могат да смятат, че парламентарната надпревара е понякога твърде сложна и отстранена от реалните проблеми на страната. Партиите обикновено се възприемат от избирателите като необходимо зло, на което обаче не може много да му се вярва. Доверието в партиите като цяло е на нива около 12-15% в ЕС и България не прави изключение от тенденцията.

Особено при фрагментиран парламент като българския, решения се вземат бавно и трудно и има нужда от сложни коалиции. Мнозина се надяват да избегнат всички тези затруднения, като гласуват за „личност„, някой супергерой, който по магически начин ще реши проблемите на страната. Образът на Владимир Путин прозира зад такива надежди и българите са давали доверие на собствени супергерои: от Симеон Сакскобургготски до, разбира се, Бойко Борисов. И впоследствие са се разочаровали от тях. В настоящата ситуация президентът Радев се заиграва с подобни настрояния. На базата на високия си рейтинг той започва да се вживява в ролята на президент, който ежедневно дава задачи на изпълнителната власт: вчера да смъкнат цените в енергетиката, днес да субсидират цените на хляба и т.н. Тези персоналистки въжделения, че с една генералска дума може България да се управлява, в настоящата ситуация са по-скоро контрапродуктивни. Заигравките с автократичния чар на единовластието наистина могат да вдигнат нечий рейтинг, могат да дестабилизират и парламентарната коалиция, но от тях няма как да излезе нещо добро нито за президента, нито за кабинета, нито за страната;

3. Носталгия по империите: Много хора, съзнателно или не, имат носталгия по империите. Някои от тях се насълзяват при мисълта за българска империя, а оттам политиканстването в македонска посока е на по-малко от крачка разстояние. Други по-големи реалисти одобряват имперските проекти на големите държави („великите сили„) и правят сметка от кой проект ще извлечем най-големи ползи. От точно това настроение идва и традиционната ни външнополитическа „мъдрост”: и с едните да сме добре, и с другите. В резултат от тази мъдрост обикновено изяждаме и солта, и боя, и от едните, и от другите. Като израз на тази мъдрост настоящото правителство (под натиска на президента) прие и формулировката, че НАТО ще ни подсили с български батальон под българско ръководство с участие на сили от други държави, които допълват нашите „дефицити„. Военния смисъл от този каламбур трябва да обяснят военните експерти, но поне досега такъв не се е появил.

Много българи вече не се поддават на автократизма, време е политиците да ги последват

Политическият смисъл на този каламбур е да не разгневим Русия, за да можем отново да спечелим нещо от имперските ѝ проекти. По отношение на тези „печалби“, президентът Радев дори открито застана зад строежа на АЕЦ „Белене“ и то в ситуация, в която руската страна не се представя като особено надежден стратегически партньор. Наистина, сега ли точно – насред украинската криза – трябва да задълбочаваме енергийната си зависимост от Русия с нов проект за десетина милиарда евро? Да, тъжно е, че около три милиарда, вече безотговорно инвестирани в Белене, ще бъдат загубени, но пък България най-накрая може да се окаже енергийно суверенна.

Чарът на автокрацията в България е устоим. Мнозинството от хората вече се научиха да не му се поддават. Въпросът е отговорните политици да не се заиграват с автократични настроения. А когато прекалят с тях, не бива да се сърдят, че хората ги разпознават като някой авторитарен демагог – я като Хитлер, я като Сталин или по-модернизиран и дигитализиран техен следовник.