Протестиращи - Едно друго поколение българи България

Протестиращи – Едно друго поколение българи

Едно друго поколение българи Едно друго поколение българи

Според официалните статистики на ЦРУ, България е на осмо място по смъртност в света. Афганистан, разкъсван от войни от десетилетия, е на седмо място, Сомалия е девета. Страните в топ 7 са преминали през продължителни въоръжени конфликти, глад, геноцид, апартейд и ядрени катастрофи. Българите са преминали през 23 години на преход към демокрация.

Фактът по-горе подсказва една основна причина за масовите демонстрации през 2013, които все още водят десетки хиляди души на антиправителствени протести ежедневно: от демократичните промени през 1989 г., животът в България не е спирал да бъде неестествено труден.

Едно друго поколение българи

Протестиращите, събиращи се сега на площада около Народното събрание и настояващи за оставката на кабинета, принадлежат към поколението, което е било в основното училище през 1989 г. Те са от поколението, израснало в лишено от подходящи условия общество на сблъсък на ценности и постоянна несигурност. По-важното обаче е, че те обаче принадлежат и към поколение, което за първи път в съвременната българска история може да следи световните новини, да пътува свободно и да прави сравнения.

Контрастът, който те наблюдават между реалността си и останалата част от европейската цивилизация, е унищожителен.

И това е непроменено и сега – а протестиращите се умориха да живеят в чистилището. Хората на около 30 години в България досега мълчаха – те бяха твърде заети да градят кариерата си и семействата си в непрекъснато свиващата се икономика, в среда на нарастващо беззаконие и непотизъм. Понякога те бяха и твърде заети с планиране на емиграцията си. Това е първото им масово излизане по улиците, първият им организиран опит за активно гражданство – организирано недоволство.

Редовете им се увеличават и от няколко зелени движения, които набраха популярност в страната от средата на първото десетилетие на новия век, точно защото предлагаха несвързан с политиците – тоест неопетнен – отдушник за разочарованието, което българите имат от дълга поредица от отнемащи ресурси, заграбващи земя, небрежни и замърсяващи околната среда правителства. Хората, протестиращи пред парламента сега, чувстват, че са ограбени младостта, мечтите и надеждите им: след почти четвърт век на “промени”, нищо в живота им всъщност не се е променило към по-добро.

Наследството: елити, свързани с комунистите и Държавна сигурност

Годините на тяхното оформяне като личности са преминали в условия на задълбочаващ се нихилизъм – между 1994 г. и 2012 г. включването в българската политика еволюира от предизвикателна, свързана с идеали работа в чисто криминална кариера. Министерствата се превърнаха във фасадни “представителства” на вездесъщи мафиотски структури, съставени от свалени комунистически функционери, запазили добрите си връзки, и стотици неудовлетворени агенти от тайните служби и лишени от перспективи млади борци и боксьори, разочаровани от внезапната загуба на държавните субсидии за локалните им клубове (които бяха създадени в повечето градове в комунистическата епоха).

Като деца и тийнейджъри, настоящите протестиращи се наложи да изтърпят обречените опити на зараждащата се политическа сцена да генерира елити, неопетнени от връзки с комунистите – нещо почти невъзможно в общество, където достъпът до властта беше толкова строго контролиран, че почти нямаше друг път до нея. Наличието на реален политически опит означаваше компрометирана биография. Един пример: през тази година повече от половината от настоящите български дипломати са все още хора с доказани връзки с репресивния апарат на бившата комунистическа Държавна сигурност.

Сегашните протести бяха провокирани от същото наследство на окопана, дълбоко нелегитимна власт. Предсрочните избори на 12 май създадоха настоящата мъртвородена коалиция между БСП, наследник на привидно разтурената всемогъща Комунистическа партия, и етническата турска партия ДПС, с премиер Пламен Орешарски.

Още в първите дни на властта си новото правителство, подпомогнато от като цяло непроменения парламент, се опита да пробута Делян Пеевски за шеф на ДАНС – зле замислена, но изключително могъща национална структура за сигурност, която има за цел да разследва организираната престъпност. Пеевски масово е смятан за омразно протеже на огромни престъпни и медийни монополи, и вече е бил обект на разследвания за престъпления.

Презрението на българския народ

Този парадокс бе възприет като огромен жест на презрение към българския народ: едно е тихомълком да се извършва вредното вплитане на демократични институции и организирана престъпност; съвсем друго е да натриваш този факт в лицето на народ, който току-що е свалил поредното примитивно и злоупотребяващо с властта си правителство.

Показателно, Пеевски не се оттегли сам от поста, а правителството се колеба в продължение на три дни, преди да се откаже от решението си, демонстрирайки, че проблемът с ДАНС е само върхът на айсберга. Протестиращите сега застават срещу наглата, безскрупулна култура на управление, която е направила постижими подобни огромни провали на политическата воля.

Протестиращите призовават за оставката на хората, които искрено са вярвали, че подобна нагла демонстрация на отговорност пред народа би могла да бъде изтърпяна. Оскърбеното достойнство на работещото, плащащо данъци, отглеждащо деца поколение в България зависи от свалянето на кабинет, който се е осмелил да оскърби дотолкова нагло това поколение.

Показателно е, че правителството продължава да извършва спорни назначения, особено на областни управители, парламентът продължава да гласува набързо написани закони, сякаш сериозна криза на легитимността не се случва публично буквално пред прага им.

Дори иначе нерешителният президент Росен Плевнелиев изнесе изпълнена със силни фрази реч – (на 5 юли, б. р.), призовавайки правителството да признае легитимните искания на протестиращите и да се организират нови избори.

Съсипването на основните държавни институции

Когато сегашните протестиращи са раснали, те са наблюдавали постепенното съсипване на основни институции като правосъдието, здравеопазването и образованието и произволната смяна на правителства, но не и на нагласи и политически практики. От десетилетия всеки кабинет е изглеждал по-абсурден, некомпетентен и безпринципен от своя предшественик. В края на 90-те години левът се срина и магазините се изпразниха. Резкият преход от планова икономика към свободен пазарен капитализъм запрати огромна част от населението във внезапна, шокираща мизерия, съпроводена от загуба на достойнство, статус и сигурност.

Шокирани, дезориентирани и гневни, българите все по-малко отиваха до избирателните секции, основно за да си отмъстят на поредното правителство, което не е спазило обещанията си и не е изпълнило нищо от обещаното. Изборите се превърнаха в обществена екзекуция на политици и партии – и накрая на самата концепция за управление.

Ето как към 2000 г., спектърът от демократични, либерални партии, ръководили началото на прехода, се оказа прикован на позорния стълб и така и никога не се възстанови. След това българите гласуваха за още по-странни политически формации: от личностни партии като НДСВ, която породи парадокса да направи изгонения цар Симеон Сакскобургготски републикански премиер, без официално да анулира претенциите му за трона, и не толкова изисканото му протеже ГЕРБ, харизматичното движение около бившия главен секретар на МВР и после премиер Бойко Борисов, свален от протестите през февруари т.г., до ултранационалистите и скандалджии от “Атака“, занимаващи се основно с провокиране на етническа омраза срещу мащабното малцинство на българомохамеданите и ромите.

И така се продължаваше, докато не остана партия и политик, които да имат основанието да демонстрират дори капка благоприличие или уважение. Тази взаимна схизма в българското обществено съзнание, изправяща всеки, който е бил в политиката, срещу всеки, който не е бил, спомогна българското общество да се окаже там, където е сега. Границите между партиите за всичко извън избирателните кампании са размити до неузнаваемост.

Провалените политици и нулевото доверие

Доверието в институциите е практически нулево, а медиите открито се подчиняват на управляващите. Обществеността не очаква да открие истина в новините и се затруднява да достигне до информирано мнение, често вместо това прибягвайки към предразсъдъци и апатия.

Въпреки че настоящите протести показват, че алтернативната власт на социалните медии започва да променя това, гласоподавателите все така се затрудняват да идентифицират смислена, автентична алтернатива, която да представлява жизнеспособна политическа опозиция.

В резултат на това българите или избягват въобще да гласуват, погнусени от самата мисъл да овластят същия набор от провалили се политици, или отиват до избирателните секции не с мисълта за бъдещето, а за да накажат, да унизят, да свалят. Всичко, което изглежда ново и неизпробвано преди, звучи като нещо за предпочитане пред което и да е настоящо правителство, така че никой кабинет реално няма времето и свободата да планира смислени реформи.

На свой ред всеки пореден кабинет от години се занимава предимно с отмяна на това, което са правили предишните, и с преразпределение на ресурси към вътрешни хора – мандатът на една партия не означава управление на държавата, а просто източването й за лична изгода и използването й като огромна фабрика за обогатяване на близки до партията кръгове.

“На практика си имаме работа със страна от Дивия запад”

Ако цитираме скорошна публикация в Ройтерс: “На практика си имаме работа със страна от Дивия запад,” заяви висш представител на ЕС, работещ с Източна Европа, изразявайки съмнения в способността на България да наложи върховенство на закона и да живее според демократичните норми.

Тази болезнена оценка звучи злокобно за бъдещето на българската държавност. Тя показва, че страната е изчерпала кредита си на благоволение след Студената война в очите на модела си за подражание – Западна Европа.

Докато през 90-те години Западът имаше желание да помага на България, сега страната бива възприемана като напаст, неприятен пасив в периферията на Европейския съюз. Демонстриращите, провеждали бденията си в студените нощи на ноември 1989 г., скандиращи: “Времената се промениха! Времето е наше!”, се чувстваха въодушевени.

Свободният свят се радваше за тях, желязната завеса падаше, помощта идваше. В крайна сметка това се оказа илюзия, но тя ги крепеше тогава.

Написано от Мария Спирова, EuronewsСъбота, 13 Юли 2013 10:01

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!