Променило ли се е нещо в България

Променило ли се е нещо в България

Промени ли се нещо в България? Промени ли се нещо в България?

Промени ли се нещо в България?

Промени ли се нещо в България? Скоро ще разберем. Променило ли се е нещо в България в резултат от т.нар. съдебна реформа? Едно предстоящо кадрово решение ще даде много ясен отговор на този въпрос.

Миналата седмица съдийската колегия на новия Висш съдебен съвет (ВСС) трябваше да направи най-важния в досегашното си съществуване кадрови избор – председател на Софийския градски съд. Но не щеш ли, точно преди дългоочакваното гласуване се разбра, че единият от двамата кандидати за поста внезапно е влязъл по спешност в болница и затова не може да бъде изслушан. Което автоматично направи избора невъзможен.

Мнозина опитни наблюдатели на подобни процедури и познавачи на съотношението на силите в Съвета веднага се усъмниха, че съвпадението не е случайно. С други думи – пасиансът очевидно още не излиза, нужно е време, за да бъде вкаран в „правия път” някой и друг колебаещ се член на ВСС. Защото без нужното мнозинство изборът ще пропадне и цялата процедура ще трябва да започва отначало с други кандидати. Затова, казват съмняващите се, се явява не човекът, а служебна бележка от болницата.

Истинският проблем

Възможно е това допускане да е резултат от прекалена и може би неуместна подозрителност. Затова, а и понеже с болести шега не бива, най-добре е просто да пожелаем бързо оздравяване. Още повече, че истински важният въпрос, чийто отговор очакваме от тази процедура, е свързан не толкова със здравето на конкретен човек, колкото с тежкото системно заболяване по върховете на съдебната власт.

Един от сиптомите на това заболяване са именно неизброимите катастрофално срамни кадрови решения на ВСС в различните му състави. Преди години един от членовете на Съвета формулира диагнозата така: “Най-важните кадрови въпроси на съдебната система не се решават около тази маса“, “жадуваното мнозинство се формира около маса с бяла покривка в един приятелски кръг“. По случайност поводът за тези думи бе изборът на председател на точно същия съд, в който пак участваше точно същият кандидат. След това много от лицата се смениха, а „приятелският кръг“ хвана още по-здраво конците в цялата държава. Но скандалите станаха толкова явни и шумни, че заради членството в ЕС и повишената обществена чувствителност се наложи да се предприеме известно тактическо отстъпление, като се имитира нещо като (полу)реформа. И сега въпросът е: Променило ли се е нещо? Поне малко?

Изборът

Отговорът ще си проличи ясно покрай избора, за който говорим. Защото залогът е голям. Въпреки че делата за корупция по високите етажи на властта бяха прехвърлени в специализирания съд, СГС продължава да бъде много важна цел. Това е най-големият окръжен съд в страната, през който, освен всичко друго, минават делата с най-голям материален и политически интерес, свързани с търговски спорове, искове за несъстоятелност, регистрация на политически партии…

Кандидатите за председателския пост са двама. Единият е малко известен извън тясната си професионална общност. Не е запомнен с някаква активна позиция в битката за независимост на съда и за реформа на съдебната система. Но пък е неопетнен, отговори изчерпателно на всички въпроси, свързани с имотното му състояние и професионалната му биография, и получи подкрепата на Общото събрание на съда с явно превъзходство пред другия кандидат. Който пък, обратно, е много известен, понеже вече е бил председател на същия съд. Той отказа да отговори на въпросите за завидното му имотно състояние, натрупано предимно чрез множество верижни сделки с недвижими имоти, някои от които са трудно обясними. По-важно е обаче, че председателският му мандат бе белязан от някои от най-големите и емблематични скандали в най-новата история на българската съдебна система. Свързани с фрапиращ, но недеклариран конфликт на интереси в голямо дело по несъстоятелност, с директни обвинения (останали неразследвани) за подкупи по дело във фирменото отделение на съда, с абсурдно мотивиран отказ за регистрация на политическа партия в самото навечерие на избори, с очевидно затваряне на очите пред доказани факти, довело до „класическа“ кражба на фирма… Скандалите бяха толкова много и толкова фрапантни, че навремето преизбирането на председателя изглежда стана неудобно дори за тогавашния ВСС, който иначе хич не си поплюваше. От тогавашния дебат се запомни следният красноречив аргумент: “Следя СГС от 30 години и никога не е имало толкова скандален мандат. Първият му мандат като председател е провал за съда, вторият би бил позор за съдебната система”.

Справедливостта изисква да се каже, че преизбирането не се състоя, но въпреки това „позорът за съдебната система“ не бе избегнат. Благодарение на наследниците на председателя, избирани, назначавани и повишавани лично от него. Тук няма смисъл да припомняме техните многобройни и разнообразни „заслуги“. Достатъчно е да споменем само характерния за този период скандал с опита за превземане на друга фирма, станал известен с констатацията на един посланик за „гнилите ябълки“.

Игра с белязани карти

Кой на кого симпатизира при предстоящия избор е ясно. В дните преди да се появи служебната бележка от болницата медиите на известен депутат и бизнесмен масирано атакуваха подкрепения от съдиите кандидат (който защитавал „лобистки и чужди интереси“). За сметка на това определиха споменатия бивш председател като олицетворение на „опита и независимостта“. Затова изборът пред съдийската колегия на ВСС бил „повече от лесен“. Явно обаче не е чак толкова лесен – картите са белязани, но не е ясно дали ще се намери кой да ги изиграе докрай.

Така или иначе скоро ще разберем дали в резултат от т.нар. реформа нещо се е променило, дали има някакви, дори съвсем плахи симптоми на „оздравяване“ по върховете на съдебната система, като например поне малко чувство за срам и приличие. Или в „здравата“ хватка на статуквото тежкото заболяване продължава да си вирее и дори се връща към своя най-мрачен и безсрамен стадий.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!