На тоя свят стават много чудни неща. Така например на нашата улица живееше едно момче, което никак не обичаше аритметиката. В първи клас то едвам-едвам се научи да брои до десет, а във втори клас се заседя. Просто не можа да премине в трети клас, а само го преместиха от втория на третия чин — за разнообразие. Толкова много мразеше това момче да решава задачи, че чуеше ли само буквата „з„, заплакваше. Защото с буквата „з“ започва думата„ задача„. Един ден момчето си рече:
„Защо ли си губя времето в училище? Мога прекрасно да си живея без задачи! Ще отида някъде да се хвана на работа и – край на мъките!“
Откъсна един лист от тетрадката си и написа до майка си:
„Не изкам да уча аритметика!“
От това писмо всеки можеше да разбере, че то не знае и правописа.
И тръгна момчето на път. Най-напред обиколи нашия град. И, разбира се, огладня. Изправи се пред една сладкарница.
„Я да постъпя тук на работа! – помисли си го. – Готов съм да работя цял ден за една паста на закуска и една баклава на вечеря!“
И влезе вътре.
– Какво желаеш, момченце? – попита го сладкарят.
– Искам да постъпя на работа! – отговори момчето.
– Тъй ли? Ами свидетелство за образование имаш ли?
– Ннне!… За.. .за.. .губих го! – извика момчето и изхвъркна навън.
Вървя, вървя, излезе извън града. Озова се в голяма тъмна гора. Ох, колко се плашеше момчето! Привиждаха му се в тъмнината вълци, мечки, та дори и тигри, защото освен аритметиката, то не беше изучавало добре и географията и не знаеше, че в нашите гори не се срещат тигри.
Изведнъж забеляза в мрака светлина. Приближи се. Гледа – една къща. Прозорецът свети, а зад него седи старец дългобрад и чете голяма книга.
„Дали да му се обадя? – подвоуми се момчето. – Кой го знае добър човек ли е, или пък – някой злодей! Ама щом чете книги, не ми се вярва да е лош човек!“
Тъкмо в това време старецът отвори прозорчето, подаде навън тънкия си нос и извика:
– Аз съм старец белокос, аз съм дядо Тънконос!
Хей, момче, бъди ми гост!
Аз познах по миризмата, че дошъл е гост в гората.
Хей, вратичке, раз-два-три, с две крила се разтвори!
Хъррр – разтвори се портата и момчето влезе. И що да види: трапезата беше наредена за двама. Нахраниха се със стареца богато-пребогато. Тогава той плесна с две ръце:
– Лъжички, панички, послушни бъдете, сами се дигнете, в легена скочете!
Хоп-хоп-хоп! – затракаха приборите, скочиха
легена с вода и сапун и сами се зацамбуркаха като патета в селски вир. „Магьосник е тоя старец! – реши момчето. — ох, ох, ох! Какво ли има да става с мене!“
То потрепера от студ. Беше прохладно. Старецът забеляза това.
– Студено ли ти е? Ей сега ще запалим огъня.
Но той не стана да донесе пънчета, нито бръкна в джоба си да потърси кибрит. Не, той само плесна с ръце и рече:
– Огньо, огньо златоок, запламти със ръст висок, стаята ми затопли! – Есен е, навън вали.
И веднага в огнището заиграха златни и червени пламъци.
Момчето простря премръзналите си ръце и се топли.
„Виж ти, какъв чуден старец! Голям мързеливец! Нищо не работи, пръстчето си не мърда, а си живее от хубаво по-хубаво!“
А старецът огледа брадата си в едно огледалце, плесна с ръце и ето че изневиделица профуча голяма ножица и – кръц, кръц – започна да подрязва дългото бяло руно.
– Хайде, момченце, да си поговорим, да се познаем по-добре. Кажи ми, какво обичаш най-много на света? Ама добре си помисли! – предложи старецът.
– Няма какво да мисля! – избоботи момчето. – От всичко най-много обичам пастите.
– А какво мразиш най-много?
– Най-много мразя задачите. Чуя ли само някой да каже „зззадача“, все едно че сто отровни змии ми съскат насреща.
– Добре, добре! – засмя се дядо Тънконос. – Хайде сега си лягай, пък утре ще се опознаем още по-добре. Лека нощ, момченце!
– Ама къде ще легна, тук на пода ли? – учуди се момчето.
– Ах, колко съм разсеян! – викна дядо Тънконос. – Ей сега ще имаш легло. – И той пак плесна с ръце:
– Месечко изгря навън, хайде, време е за сън. Възглавничке с перушина, одеялце от коприна, бързо тука се явете, гостенчето приютете!
Чу се нежна, тиха музика и момчето видя през сънливо спуснатите си ресници едно меко бяло легло, което го канеше за сън… На сутринта го събуди пърхането на ято гълъби.
– Хайде ставай, мило гостенче! Нахрани гълъбите ми! Това ще бъде твоята работа отсега нататък.
– Чудесно! – зарадва се момчето. – Ето че човек може да си живее отлично и без да учи аритметика. Хайде, дядко, дай ми
кошницата със зърната!
– Аз имам 16 235 гълъба. Всеки от тях цолучава на закуска по 20 житни и по 20 просени зърна. Хайде, пресметни колко зърна трябва да ти отпусна и ела в килера да ги отброим заедно.
– Ау-у-у! – изрева страшно момчето. – Задача! Дядо Тънконос, ама нали снощи ти казах, че на света най-много мразя задачите. Не, не искам да храня гълъбите! Дай ми друга работа!
– Добре — съгласи се с усмивка дядо Тънконос. – Вземи тогава една лопата и една мотика. Прекопай градинката ми.
– Ето това е работа за мене! Няма цифри, няма задачи! – подскочи весело момчето.
– Само че внимавай, момче. За да бъде красива градината ми, разчертай я най-напред на 4 квадрата и 2 правоъгълника. В средата образувай кръг, който ще засадим напролет с теменужки. Квадратите трябва да имат страни, дълги по 5 метра, а пък правоъгъл…
Но момчето го прекъсна с плач:
– Дядо Тънконос, ти пак ми даваш задачи! Не мощ, не мога! Аз получих двойка на тия уроци за квадрата и правоъгълника. Ама ти не разбираш ли, че не ми даваш работа, а все задачи за решаване!
– Мое глупаво момче – каза дядо Тънконос и го погали по рошавата главица, – не можа ли да разбереш, че всички работи, които съществуват на тоя свят, са все задачи, които хората трябва да разрешат? Ето погледни моята къща. Тя също е една задача, но вече решена. Най-напред архитектът я е начертал на хартия, след това инженерът е пресметнал колко желязо е нужно, на каква дълбочина да се изкопаят основите; техниците пък са пресметнали колко тухли са необходими, колко вар и пясък, колко дни трябва да работят зидарите и накрая – колко лева ще струва цялата постройка…
– Да! – извика момчето през сълзи. – Но аз видях, че ти много добре си живееш в тази къща. Нищо не работиш. Само плеснеш с ръце… и масата сама се подрежда, огънят сам се пали, ножицата сама те подстригва. Искам и аз така да живея – предметите сами да работят вместо мене.
– Ах, ти, мързеланко, та това е най-трудната задача за разрешаване. И аз работя над тая задача. Искам да накарам машините да изместят тежкия човешки труд. Огънят, който сам се пали – това е една задача, която съм разрешил с помощта на физиката и математиката. Само че аз не плесвам с ръце, а натискам едно малко бутонче, което ти не си забелязал. Кажи ми откровено, ти за какъв ме мислиш?
– За магьосник, за какъв друг?
– Виждаш ли? А пък аз съм един стар физик, който цял живот решава задачи. И тези задачи са толкова интересни, че ти си ги помислил за чудеса! Много задачи вече съм решил аз, много задачи са решили преди мене други учени. Затова нашият живот сега е по-добър, по-лек и приятен, отколкото преди много, много години. Но още много задачи трябва да разрешим, за да стане животът ни още по хубав… Слушай, мързеливко, от задачите ти не можеш да избягаш, дори и накрай света да идеш. Ами си връзвай връзките на обущата и се връщай! Сядай и учи! Учи, мое момче, чак додето косата ти побелее и доде ти порасне брада, дълга до земята като моята!
И наистина момчето от нашата улица се завърна. Сега то ходи с радост на училище, решава задачите във всички сборници и получава само шестици. Затова още в началото на приказката аз ви казах, че на тоя свят стават много чудни неща. И какви ли още чудеса има да видим, когато това момче и неговите връстници пораснат и почнат да решават трудни, до днес нерешени задачи!