От 1944 до днес апартаментът

От 1944 до днес апартаментът

Апартаментът Апартаментът

От 1944 до днес апартаментът

Българинът и апартаментът: кратка история. Българинът има доста особено отношение към апартамента, а историята на това отношение започва още след 1944. Именно тя обяснява защо възмущението заради апартаментите на Цветанов, Цачева и другите изригна толкова силно.

Това е навярно най-подходящият обект, през който може да бъде разказана цялата по-нова история на България – апартаментът.

Предисторията започва с прогонването на турското население от градовете в хода на Освободителната война и със заселването на придошли от селата етнически българи в престижни османски къщи. Нещо подобно, но този път в класово-идеологически ключ, се случва след второто „освобождение“ през 1944 година, което някои наричат втора руска окупация: слезли от гората комунисти прогонват от градските им жилища така наречените „буржуи“, за да се наместят новите управници в престижните квартали.

От 1944 до днес

Прокрустовото ложе на социалното равенство е свързано с мерки като конфискацията на „излишни“ стаи, което може да бъде избегнато само чрез самосгъстяване, сиреч – каниш някоя леля и чичо да се настанят при теб в хола. Въведени са нормативи – едно жилище на семейство, по една стая за поне двама души, не повече от 100 квадрата жилищна площ и тъй нататък. Е, за най-големите се правят изключения, но при контролирани медии широката общественост няма как да го разбере, няма значи и как да завиди. Хората обаче знаят за изключенията, които се правят за творци – позволява им се допълнителна стая за ателие или кабинет, а това е първа стъпка към отчуждението между народ и интелигенция. Любопитно е и чуденето, което настава през 1960-те заради вилата – да се смята ли и тя за жилищна площ или не? Накрая се решава, че може да притежаваш едно жилище и една вила. Като добавим и автомобила (и той максимум един на семейство) стигаме до трите ключа, които са знак за принадлежност към средната класа на социализма.

След смъртта на Сталин военизираното завладяване на жилища е заменено с политиката на масово строителство. Пететажните „хрушчовки“ и техните източноевропейски вариации – неугледни, евтини, но пък функционални като автомата на Михаил Калашников – имат за цел да задоволят жилищните нужди на милионите, тръгнали към градовете. Къде подгонени от колективизацията, къде примамени от индустриализацията. Сега стратегията вече не е да вземеш жилището на някого, а да го получиш от държавата, сложила ръка и върху строителството, и върху търговията. За апартамент се чака с десетилетия, а заемът се изплаща кажи-речи цял живот.

Но неравенството между хората не изчезва, а просто се модифицира. Всички с една квадратура, всички с едно жилище – но къде ще е то? Как ще е построено? Ще има ли ТЕЦ, паркове, гледка? Тук тече жестока битка – вече не с пари, а с връзки, роднинства, политическо престараване. Успоредно с общинските власти, в играта все по-активно навлизат учрежденията, които строят блокове за своите служители. Силни структури като МВР или Комитета за култура строят луксозно и на добри места – и обратно за провинциалната фабричка. Социалистическите частници, доколкото са оцелели, могат да вдигнат кооперация и на „стопански начала“, но това излиза 3-4 пъти по-скъпо, а и разправията е голяма; няма материали, често трябва да спиш пред склада, за да купиш цимент. Какво следва от всичко това ли? Ами за българина апартаментът не е просто обект, който купуваш, за да задоволиш някакви нужди – той е битка, драма, политика.

Ние и апартаментът, ние и Апартаментгейт

Мислехме, че с падането на режима нещата ще се нормализират. Само че българският капитализъм така и не произведе истински инвестиционен климат: основната форма за спестяване и до днес си остава апартаментът. Дали защото ги лъгаха с масовата и касова приватизация, дали защото не разбират от финансови инструменти, нашите съграждани покриват територията на страната с апартаменти, които стоят заключени за децата.

По-охотно се строи, отколкото се продава – дали хората чакат по-високи цени или пък някаква морална норма ги кара да държат бащиния дом до пълното му срутване, не знам. Но жилището определено носи най-сигурния престиж – направил е апартамент, значи не е живял напразно. Някои отдават под наем, но печалбата спрямо инвестицията обикновено е незначителна. По-сериозен доход имат онези, които препродават на сметка, но те са специални хора. Напоследък се разрасна туристическата употреба на жилищата, малко в жанра на социалистическото „самосгъстяване“ – отдаваш някоя стая по Airbnb, а като си тръгнат гостите, пак се разпростираш.

А иначе самото строителство продължава да е кървава битка за терени и разрешителни, разправа с протестиращи съседи и жадни за скандали медии. Никой не си и представя, че е възможно една строителна компания да вдигне 20-етажен блок ей така, без да подкупи някого. И в момента, в който Цветанов, Цачева или Рашидов се наместят в хубаво жилище, тутакси се задейства този вековен рефлекс: властта присвоява, изнудва, лъже. Навярно далеч по-малко щеше да е възпалението, ако някоя медия беше разкрила например офшорни сметки на същите хора, дори там да има много повече пари от сумите, получени като отстъпка или може би подкуп от „Артекс“. Не казвам, че не трябва да има сериозно разследване около този скандал, а че в бъдеще не бива да се ограничаваме само до битовите придобивки.

На неговата тераса, зад неговия балдахин, в неговото джакузи

За чувствителността по тази тема допринася и пластичното извайване на апартамента пред очите ни: виждаме лукса, сред който живеят управниците, ако, разбира се, решат да допуснат камерите в дома си, подиграваме се на естетическия им вкус. Цялата тази образност прави възможна една непрекъсната демократична идентификация – а защо аз да не съм там? По-рядко се замисляме дали не бихме взели по-добро законодателно решение от въпросния управленец, та да не загуби държавата милиони. Но пък лесно се пренасяме на неговата тераса, зад балдахина, в джакузито.

Чудесно е, че ГЕРБ взеха това принципно решение и се освободиха от заподозрените в корупция. Очакваме и по-нататъшна съдебна информация по случая. Но не е лошо да се замислим като общество дали не можем някак да нормализираме отношението си към апартамента. Защото не е само той проблемът ни.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!