Много медии в България се владеят от олигарси

Лъжи, истини, гадни зрелища: какво се случва с медиите?

Трябваше ли да ни покажат видеото с умиращата жена в болницата във Враца? Защо въртят брутални клипове с агресивни тийнейджъри? И как да разберем кое е лъжа и кое истина?

В историята няма общество, което да не управлява комуникациите. В едни епохи това става през религията и обичая, в други – през авторитетите и науката, в трети – чрез цензура и терор.

Ние се надявахме медиите да се саморегулират със средствата на демокрацията, а ето, че раздразненията ни не стихват. И не само защото вече никой не може да спре антиваксърските лъжи, които отнемат човешки животи. Възмущаваме се и от кадрите на умиращата пред спешното отделение жена – от отвратителната случка, а и от това, че медията използва едно човешко нещастие, за да прави зрелище. Каква е медийната значимост на такива кадри, та да ни ги въртят ден след ден, попита журналистката Генка Шикерова. 

Кое всъщност е медия и кое не?

Гадни зрелища устройват и самите потребители. Децата например превърнаха в любим спорт побоя пред камерата на мобилния телефон, качвайки клипа в мрежата, за да унижат допълнително жертвата. Директори и експерти подхванаха инициатива за криминализиране на кибертормоза, който в момента не представлява нарушение дори в училищния правилник; предлагат глоба от 10 000 лв за споделяне на подобни сцени, които подбуждат малките нарциси към насилие. Но, разбира се, веднага се появиха други мнения и вероятно нищо няма да излезе. Да не говорим, че тези побоища регулярно захранват медиите с възмущения, психоанализи, коментари, с една дума – потребителски трафик.

В парламентарната комисия Тошко Йорданов постави въпроса за това, че трябва някак да се „дисциплинират“ медиите (да оставим настрана грубия израз, да оставим обстоятелството, че точно срещу този бивш журналист има в момента дело за клевета). Но въпросът по принцип ми се струва прав: крайно време е да се въведе някаква по-сериозна регулация на медийното поле. СЕМ очевидно не върши никаква съдържателна работа: или трябва да се променят правомощията му, или да се разпусне.

Самият „Закон за радиото и телевизията„, действащ от 2000 година, е безнадеждно остарял, което личи в самото му заглавие – радиоТО, телевизияТА. Там се говори за хубави неща като „етичен кодекс на българските медии„, „механизъм за редовно, прозрачно и независимо наблюдение на поставените цели“ и „средства за ефективното им спазване„. Оттогава за тях обаче чуваме рядко. Въпросът не е само в това, че журналистите са принудени да обслужват едни или други политици; това няма как да се преодолее. Въпросът е, че се разпада самото поле на публичния дебат, превърнат в някакво разнопосочно бърборене. (Някои ще кажат: ами безсъвестните политици тъкмо това искат, да играят на разкалян терен.)

Май има консенсус, че първо трябва да се дефинира кое е и кое не е медия. Всеки има право да се изказва в блогове и ФБ-страници, но статутът на медия трябва да е ясно определен: да дава предимства и да вменява задължения. Дали за лъжи трябва да отговаря редакцията или отделният журналист – според мен редакцията, защото журналистът все пак е наемен работник. Въпросът е медия, която системно нарушава регламента, да бъде истински сериозно санкционирана. Сега се получава така, че нарушенията носят повече приходи от глобите – вземете съобщаването на предварителни резултати в изборния ден. Или с примера на г-н Йорданов: ако ПИК пусне видео как изяжда баба си и той ги осъди за клевета, пак сайтът ще е на далавера. Наред с това медията трябва да има сериозни предимства пред частния писач – например облекчено ДДС, авторско право над публикуваното, участие в конкурси и спонсорства, достъп до информация и пр. Сравнете със здравеопазнването: има болници, има и самодейни лечители. За едните държавата отговаря, другите търпи, докато не накарат някого да пие белина.

Едно по-добро подреждане на правилата в медийното поле няма да наруши свободата, както се боят някои, а точно обратното, ще ѝ придаде смисъл. Мнението постепенно завладя нашата журналистика – измести експертизата, репортажа, разследването. Е, добре, но взаимоизключващи се мнения без факти се обезсмислят взаимно.

Какво може и какво не може да показваме?

Битката за регулиране на интернет джунглата тече отдавна. Въпросът с позорящите кадри е сравнително ясен. Обратният аргумент е, че понякога, пуснати в мрежата, подобни клипове разобличават престъпления – такъв беше случаят с убийството на чернокожия Джордж Флойд, с побоя над протестиращите зад колоните в София. Някой трябва да преценява кои кадри са от обществен интерес и кои не са. Умиращата пред болницата жена – може би да? Побоят над 13-годишното дете – със сигурност не! Бедата е, че по наша стара традиция правото се възприема като точки и запетайки и никой не поема отговорността за съдържателни тълкувания. Ще ти избухнат едни протести – абе пускай там всичко и си гледай спокойствието!

Най-стриктни в ЕС в борбата срещу езика на омразата са германците. Конституционният съд в Карлсруе задължи Фейсбук да разкрие потребителите, отправили обиди към една зелена депутатка, а платформата прие да го направи (очевидно ще последва граждански процес). Проф. Огнянова, която е експертка по медийно право, писа, че анонимността в интернет е важен елемент на демокрацията, чудя се дали това важи и за този случай. При заплахи, порнография, незаконни дейности? Един журналист трябва да пази идентичността на източника си, но все пак той, журналистът, е пред нас с лицето си. И аз бях повярвал в силата на анонимността, когато се появиха Уикилийкс, само че тази работа с безименните разобличения излезе по-сложна.

Борбата с фалшивите новини се оказа костелив орех за демокрациите. В страни като Китай няма много колебания – всичко, което се отклонява от официалното, е фалшива новина. Но кибератаките на джихадисти, руски тролове и антиваксърски фундаменталисти сериозно разтревожиха и либералните демокрации. В повечето от тях мерките, които се взимат, са насочени срещу лъжи, идващи от чужбина (Франция, САЩ). Дали обаче подобна стъпка не ни приближава опасно до Русия, която принуждава всички получатели на чуждестранно спонсорство да се обявяват за „чуждестранни агенти„? Кое е чуждо и кое е наше в един глобален свят? В много страни се формираха центрове, най-често неправителствени организации, които проверяват фактите. И отново Пилатовият въпрос: „Що е истина?„. Нямаме отговор, но пък в много случаи е съвсем ясно „що е лъжа„.

В Ирландия законът забранява използването на роботи в политическата пропаганда, т.е. възможността съответният кандидат да си осигури хиляди лайкове под едно или друго изказване. Китай пък предусеща новата опасност от така наречения дийп фейк – реалистично видео на друг човек, в което той казва и прави неща, които никога не е казвал и правил. Техниката се движи с шеметна скорост и един бъдещ закон трябва да се надбягва със събитията. Дали един твърде реалистичен колаж трябва все пак да се указва със стандартен знак, че е шега? Дали визуалните материали да не носят задължително датата и мястото на своето  снимане, за да не могат да се използват извън контекст? А какво да правим с технологиите на таргетираната пропаганда, които спечелиха изборите на Тръмп и направиха възможен Брекзит?

В България напразно очаквахме медийните оператори да се самоорганизират и да приемат минимални, задължителни за гилдията стандарти: противоборствата в полето са толкова остри, че това се оказа невъзможно. Някои мислят, че сега, когато Пеевски се изтегля от него, ние сме по-близо до съгласие. Аз обаче бих се радвал, ако този път държавата възприеме проактивна роля и наложи рамка за това как очаква да практикуват бизнеса си българските медии.