Криворазбраната шенгенизация
Непременното влизане на България в Шенген се превърна в идея фикс за сегашния кабинет. Идея, натоварена с куп вътрешнополитически кроежи и планове. Какво обаче остава встрани от политизирания български дебат за Шенген?
На 17-18 октомври, седмица преди президентските и местни избори в България, лидерите на ЕС в Брюксел вероятно ще бъдат изправени пред вземането на истинско Соломоново решение по въпроса за българското и румънско членство в Шенген, след като Холандия и Финландия се обявиха категорично срещу приемането на двете държави.
Изненадите на дребния шрифт
Общото в отрицателните позиции на Холандия и Финландия за новото балканско разширяване на Шенген се оказа това, че към двете дунавски съседки липсва „пълно доверие” поради известния вече „недостатъчен напредък в борбата срещу корупцията„, а и „в защитата на малцинствата„. Въпреки изпълнените техническите условия за присъединяването, Хага и Хелзинки изразяват съмнение в способността на кандидатките да защитават външните граници на ЕС, независимо от застъпничеството на ротационната председателка на съюза Полша, която компромисно лансира идеята за т.нар. „двустепенно” членство. Полското предложение обаче съдържа елемент, който продължава удобно да се премълчава както от българските, така и от румънски власти. В проекта на практика се официализира връзката между наблюдението върху правосъдието и вътрешните работи на балканските съседки и допускането им в Шенген. А критичните оценки в мониторинговите доклади на ЕК, които ще продължат да се изготвят още дълго време, обикновено дават обилни аргументи на противниците на разширяването и те, както става ясно, не пропускат да се възползуват от тях.
Влизането не става без контакти и с опонентите
С кого да се преговаря?
Поради видимата липса на приемственост в българската европейска политика сегашното правителство, трето в петгодишното еврочленство на страната, така и не осъзна, че при отстояването на сериозни национални приоритети освен с ЕК са нужни индивидуални преговори ако не с всичките 27 членки на съюза, то с основните опоненти на въпросните приоритети и най-вече с влиятелните европейски държави.
Къде е т.нар. европейска дипломация на София, която да преследва методично и настойчиво шумно декларираните външнополитически цели на кабинета – влизането в Шенген и в еврозоната? Колко контакти и на какво ниво са осъществени с Холандия и Финландия през последните две години, когато тяхната съпротива за разширяването на Шенген вече имаше реални очертания? Ако някой си е представял, че рамкираната снимка на Ангела Меркел върху бюрото му е достатъчна, за да накара западноевропейските членки на ЕС да застават мирно и да козируват на София, това означава, че е налице наивно и опасно объркване на елементарни европейски понятия. От друга страна, демонстрирането на мускули на недоволство /особено предизборни!/ вътре в страната е едно, докато навън е друго – там обикновено се преговаря настойчиво, компетентно и партньорски, каквито са обичайните практики на Стария континент.
„Честни” балкански очи
И още нещо – избирателното и политизирано възприемане на посланията от Брюксел неизбежно лишава българското правителство от възможността да осмисли правилно едно понятие, което присъства неизменно в аргументитите на всички, които се колебаят за приемането на страната в Шенген. То се съдържа в думичката „доверие”, която в най-бедната и сочена за особено корумпирана членка на ЕС, уви, вече има само литературен контекст.
Как ли да има доверие?
Малцина днес интерпретират шенгенската зона като икономика, която е стимулирана от по-високата, специална степен на доверие към страна от зоната. Върховенството на закона също е доверие, което привлича инвеститорите с допълнителната сигурност за техните капитали. Охраната на външните граници отново е партньорско доверие и сигурност, че срещу пачка пари или златен накит през тях към Европа няма да текат имиграционните потоци от Близкия изток и Африка.
Шенгенската ДС
Тъкмо това доверие към България липсва. А и как да го има, след като сегашното управление непрекъснато прилага своите пословични двойни стандарти? Добре, в ход е отстраняването на бившите агенти на тоталитарните тайни служби от външнополитическото ведомство, но какво е положението в ключовото за шенгенското доверие вътрешно министерство? Там някогашната ДС продължава да властва чрез назначените и толерирани от същия този кабинет шефове на районни управления с агентурни псевдоними, ръководители на отдели в специалните служби с дебели досиета от миналото. Нещо повече – лице, което е било кадрови доносник в най-гнусния политически Шести отдел на комунистическата ДС, днес оглавява ключова държавна агенция по границите и има достъп до висшите нива в Шенгенската информационна система (ШИС)! За какво международно доверие въобще може да става въпрос в този случай, за „какви пет лева” се води сегашния „шенгенски” спор?
В крайна сметка България и Румъния ще влязат в шенгенската зона – това е тяхно право по регламент. По-добре е членството да стане факт по-рано, отколкото по-късно – времената са динамични, всичко бързо се променя, изоставането следва да се наваксва. Онова, което най-трудно се оправя обаче, е репутацията на една страна. Особено когато тя е окепазявана цели десетилетия, а пък днес продължават трудно да схващат как да я възстановят с достойнство.