Довиждане – Недялко Йорданов

Довиждане. Това е впрочем краят –
невъзмутим, необичайно лек.

Аз ще те виждам и това го зная –
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.

Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.

Но няма да е бяло и небяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва –
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.

И таз звезда, която вечер падне
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.

Веднъж – като съдба и със тревога,
а друг път – като зрителен обект.

Българите зад граница – дойдоха, видяха и си тръгнаха. Чужди в собствената си родина. Българите зад граница – дойдоха, видяха и си тръгнаха.

Българите, живеещи в чужбина, си идват всяко лято в родината и може би подсъзнателно търсят аргументи, че са сбъркали, когато са си купили еднопосочен билет. Но не намират такива аргументи. Били са прави.  

Те са най-големите инвеститори в икономиката на България. Общата сума, която българите зад граница изпращат ежегодно в родината, надвишава 800 милиона евро. Това е официалната статистика, но тя няма как да отчете неофициалните парични трансфери на гастарбайтерите до техните семейства. Според данни на БНБ, тези пари растат с 8,4 процента годишно.

Тези хора обаче май не са равноправни граждани на България, тъй като родината им не ги допуска да участват активно в политическия живот на страната. Иска парите им, но не и опита им. Поучава ги как да запазят “българската си идентичност”, но им отрежда статут на наблюдатели по отношение на решенията, които взима. Именно заради това над 13 хиляди българи протестират срещу предвидения за ноември в Брюксел форум “Политики за българите в чужбина”.

„Не ни искат“

Форумът, разбира се, ще се състои. Няма конференция, организирана от българска държавна институция на място извън България, която да е била отменена. Те всичките минават при “засилен интерес”. По данни от „Дондуков” 2 към 10 септември участие са потвърдили 129 души.

Другите – над 13 хиляди, мотивират своето несъгласие с избраното място и с дневния ред, заявявайки, че нямат нужда от ментори, а от ефективно партньорство с българската администрация. Което може да бъде уредено, ако подготвяният Закон за българските общности зад граница предвиди възможностите за тяхното участие в политическия живот на България, правото им да участват в изборите и създаването на легитимен представителен орган на българите зад граница.

В позицията на протестиращите четем: Ние искаме да помагаме, но нас не ни искат. Връщаме се всяка година в България, но се чувстваме като гости в собствената ни родина.

Към момента по официална информация повече от 1 милион и 200 хиляди българи живеят и работят в чужбина. Други източници назовават цифрата 2 милиона. А последните данни на Евростат сочат, че 70 на сто от младите хора в България твърдо са решили да се реализират в чужбина.

Завръщащите се българи притежават двойна експертиза – на хора, принадлежащи и на тукашния, и на оттатъшния свят, на хора, които познават генезиса на събитията в България, познават и начина, по който функционират утвърдените демокрации. Те следят пресата, общуват с приятели, идват почти всяко лято и търсят остатъците от онази енергия, която вярвахме, че ще предотврати моралната катастрофа в страната. Не я намират. Обикалят роднините, четат социологическите изследвания, според които половината от населението не очаква справедливост от своята държава, а 70 на сто от хората са убедени, че правосъдието работи в полза на престъпниците. Срещат се с колеги, овъргаляни в лепкави йерархични зависимости, и наблюдават парализата на цели сектори от обществения живот, които продължават да съществуват благодарение на някаква неясна инерция.

Каталогът на българските провали

В личните истории, които се споделят между тези отсам и онези оттатък, се повтаря мрачният рефрен на до болка познатото ни възклицание: “Не стигнахме ли дъното?!”. 2012 година отговаря: “Не!”. В каталога на националните провали именно 2012-та ще се запомни с арогантното политическо лицемерие на управляващите, които създадоха трайно впечатление пред западните си партньори, че се подиграват с препоръките на Европейския съюз по отношение на борбата срещу организираната престъпност и корупцията. В каталога на човешките провали именно 2012 година ще се запомни с наглостта на вицепремиера, мобилизирал цяла банда от яростни васали в тотална борба срещу един принципен съдия.

Завръщащите се българи са приятели, колеги, синове, съседи. Те наблюдават случващото се тук с емоционална съпричастност, но и от дистанцията на собствения избор: в недоумение от капацитета на българина да търпи, да се крие зад дуварите и да наднича оттам само, за да участва в локални интриги. В потрес от факта, че България се превръща в територия, кръстосвана от вяло и безразлично множество и всякакви простаци, които се размножават и живеят над закона.

Завръщащите се българи идват всяко лято и може би подсъзнателно търсят аргументи, че са сбъркали, когато са си купили еднопосочен билет. Не намират такива аргументи. Били са прави. Факт, който не ги прави по-щастливи. Единственият въпрос, който тези оттатък сякаш не смеят да зададат на тези отсам, е: Докога?