Елате ни вижте…Зла бедност! Неволя! Души затъпели…

Елате ни вижте...Зла бедност! Неволя! Души затъпели… Елате ни вижте...Зла бедност! Неволя! Души затъпели…

Само немога да разбера защо след деноминацията не оставиха банкнота с неговия лик нашите мизерни управници… защото това е българин които заслужава да се почита. Избран е през 2007 г. за „най-великия българин“ на всички времена в първото издание на едноименното телевизионно шоу, проведено от Националната телевизия. За него са гласували почти 59 000 зрители. Със събраните средства от гласуването ще бъде издигнат негов паметник.

Името на Левски в носят 1 град, 6 села, една община, квартали в Балчик, Варна, София и т.н., значителен брой булеварди (един от тях е основения столичен булевард Васил Левски), площади и улици, училища (едни от тях са Българските училища “Васил Левски” във Валенсия, Кишинев, Лас Вегас, Лондон, Париж, Сан Диего), читалища, предприятия, спортни клубове, Национална спортна академия „Васил Левски“ и Българския „национален“ стадион в София, Националния военен университет във Велико Търново, Връх в Стара планина. Отсъствието на всеобщ идеал в следосвобожденска България е основният фактор, определящ невзрачните изгледи за годините пред нея. Грешно е да се смята, че идеал за българите липсва след падането на комунизма. Той липсва още от 1878 г. Историята ни показва недвусмислено негативните последици от липсата на обединяващия народа стремеж към постигането на определена цел. Ключовият въпрос е, ще успеят ли българите да надигнат глава отново напук на всичко, ще съумеят ли да спасят своето отечество, поело по тъмния път на апатията? Идеалът, или по-точно неговото възраждане, ще спаси България от потъването в забвение, както го е правил неведнъж в миналото. Кога или дали въобще българският народ ще промени курса на своето развитие, предстои да разберем…и за тази фасадна демокрация, тази летаргия и апатия не е виновен нито Бай Тошо, нито Бат Бойко, виновни сме ние, българите, които си мълчим и се оставяме да се гаврят с нас, които не можем да се обединим и да вкараме порядък в собствената си държава.

Едва ли има някой, готов да отрече силата на общия идеал. Той има мощта както да събира човешки съдби, така и да обединява цели народи. Неговата липса може да се превърне в причина за краха на империи – разделени, хората са слаби. Това просто житейско правило е било известно и на хан Кубрат, опитал са да го предаде и на своите синове. Всички сме чували за снопа с пръчки и за мъдростта на въпросната изключително ключова за създаването на съвременна България фигура. Още тогава, когато част от понастоящем „великите“ народи още са ровили в калта и са се биели за втората най-голяма палатка след тази на вожда, българският народ е имал виждане за силна, могъща и обединена държава, непоклатима сила на световната карта. Идеалът на българите, жители на Стара Велика България, за жалост, не успява да устои на натиска на променящия се свят и не просъществува дълго. Последиците от неговото изчезване са сравними със ситуацията която съществува в днешна България. И ако, колкото и тривиално да е, до 1989г. в България е имало някакви ценности и общи цели, то повече от 20 години след това, обединяващ фактор за българите няма. Мрачната реалност е отсъствието на обединяващото българския народ звено. Липсата на виждане и на цел за бъдещето, на стожер, който да крепи държавата, подтикват жителите ѝ да загубят всякакво желание за съществуване и впоследствие да потънат в небитието. Изчезването на стремежа към обединение става причина за попадането на отечеството ни под тиранията на поробителя преди близо 600 години. Въпреки че границите на България са възстановени на геополитическата карта след редица героични битки в края на XIX-ти век, невъзможността за формиране на нов идеал, на връзка между новоосвободения български народ, дава своя отпечатък върху неговото бъдещо развитие. Но нека се върнем в самото начало на нещата. На всички вас е известно, надявам се, че хан Аспарух, основоположникът на съвременна България, е син на хан Кубрат, който, позовавайки се на византийски исторически хроники, е опитал да предаде на своите чеда най-древния известен стремеж на предците ни – към обединение. Неговите опити, обаче, не са успешни и наследници му се разцепват и тръгват разединени по света. Един по един не след дълго се убеждават в правотата на бащините думи. Единствен Аспарух успява да създаде сравнително могъщата Дунавска България, която би била непобедима, ако той и неговите братя бяха съхранили идеала за единството, към който Кубрат се е стремял. Въпреки всичко в историята не съществува понятието условно наклонение, фактите са си факти и не можем със сигурност да определим магнитуда на промените, които биха настъпили в съвременния свят, ако синовете на владетеля на Стара Велика България се бяха вслушали в неговите думи, но простата логика може да ни доведе до само един логичен извод. Загубата на идеала за силата в обединението кара Аспарух и неговите братя да се разделят. Самият той създава държава, способна да победи могъщата Византийска империя. Представете си мощта на Дунавска България, подсилена от пръснатите по света българи. Може би нещата за нас днес биха изглеждали съвсем различно. Не е нужно да доизяснявам последиците от пренебрегването на нещо наглед толкова малко, като един идеал. Горният абзац е, по мое мнение, достатъчно показателен. Време е да оставим тези древни времена на заден план и да обърнем внимание на по-актуалните метаморфози на българския идеал. След като липсата му става причина за разединението на нашите предци, стремежът на българите към обединена и могъща държава отново се възражда, запазва се дори и през времената на византийско владичество, прави народа силен, дава му хъс да се освободи и отново да наложи хегемония на Балканите. И сякаш българският народ не е научил нищо от уроците на миналото, той отново се разцепва на три части през XIV-ти век и се предоставя на настъпващата Османска империя. Тогава започва и въпросната безкрайна летаргия на българите, описана от Иван Вазов, от която и до днес не можем да се избавим. 500 години под хомота на поробителя и през това време всеки е доволен от своето съществуване и се стреми само и единствено към собственото си благосъстояние. Какво по-голямо доказателство от споменатото за абсолютното отсъствие на какъвто и да било идеал в националното самосъзнание на българина? Шепа духовно извисени представители на родното общество, а именно революционерите, правят опит за вдъхване на жажда за свобода и единство в душите на сънародниците си. На пръв поглед има надежда, идеалът за силна и обединена България отново е реалност. С тежка борба предците ни успяват да се освободят от турско владичество, но тогава какво? Нововъзроденият им устрем отново е потъпкан на Берлинския конгрес. Сигурно се питате защо споделям с вас толкова голяма част от родното минало, чудите се каква е връзката на древната история със следосвобожденска България. Отговорът има философска нотка, но всъщност е лесно разбираем – историята е най-добрият учител. За да разберем настоящето, трябва да познаваме миналото, то може да ни даде повече примери, отколкото ние сме способни да изкажем на база на житейския си опит. Случилото се с нашите предшественици илюстрира по незаменим начин същинската сила на идеала, на обединението. Показва ни какво следва, когато един народ не е обединен от общ стремеж, когато е разделен и на преден план са индивидуалните цели и личното безгрижно съществуване. Днес идеалът на Кубрат е трайно загубен. Иван Вазов, вероятно, е осъзнавал това и поради тази причина през 1899 г. е написал своята творба „Елате ни вижте“, за да изрази болката си и да опише настоящето, както и бъдещето на разединена България. Началото на третата строфа („Зла бедност! Неволя! Души затъпели…“) описва перфектно статуквото в наши дни. Сънародниците ни се интересуват само от своите лични идеали, било то за скъпа кола или за „300 квадрата къща“, напускат отечеството в тяхното преследване и затова българският народ тлее. Липсва всенародният стремеж към по-добро бъдеще на нацията, хората са индивидуалисти, прекарващи живота си в реализирането на собствените си стремежи, лишени от абсолютно всякакво чувство за дълг към съхраняването на родното. Въпросното състояние на нещата става причина за тенденцията в България да остават само хора без посока, защото всички, осъзнали трагичната липса на светло бъдеще за родината, са в чужбина, реализиращи своите собствени цели. И сега става кристално ясно, как за 100 години описаното от Иван Вазов не се е променило, с изключение на „селското бедно жилище“, превърнало се в градско, и на „кръчми и хижи“, станали дискотеки и вили.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.