Докторе, трансплантирай ми… душа

Характерът на донора предава ли се с присадения орган?

Можем ли да трансплантираме човешка душа? Този въпрос д-р Дени Пинман задава в статия, публикувана в „Daily Mail„.

Въпросът не е толкова парадоксален, както може да изглежда на пръв поглед. Прогресът на медицината в последните 30 години е толкова стремителен, че вчерашните чудеса днес стават всекидневие. Например трансплантацията на сърце. Тя вече е почти рутинна дейност в болниците по целия свят.

И все пак от време на време се появяват истории, които ни карат да се замислим: не, не е „рутинност“ или „баналност„! Защото става дума за присаждане на най-важния орган! Една от мистичните истории станала известна през април 2008 г.

Във Видалия, щата Джорджия, живял 69-годишен човек на име Сони Греъм. Бил женен за любимата си жена и очевидно – щастлив. И изведнъж се застрелял! Без никакви признаци за неблагополучие или депресия. Както казва Грег Харви, агент на Бюрото за разследване, Греъм бил открит в задния двор на дома си във вторник, на 1 април, с една-единствена рана – от ловджийска пушка, опряна в гърлото.

Този случай щеше да си остане още една необяснима трагедия, ако не беше фактът, че 12 години преди това на г-н Греъм било трансплантирано сърце от човек, който също се застрелял – при идентични обстоятелства.

Историята става още по-интригуваща, когато се изяснява, че скоро след трансплантацията на сърцето Греъм намерил вдовицата на донора и… веднага се влюбил в нея, а после я взел за жена. Това била дълбока и страстна любов, която завладяла човека изцяло и дори замъглила разума му.

Ръката на съдбата

Приятелите и членовете на семейството разказват, че през 1995 г. Греъм живял със страха сърцето му да спре завинаги. Но тогава му се обадили, че в Чарлстон за него има донорско сърце – застрелял се бил 33-годишният Тери Котъл.

След операцията Греъм започнал да пише писма на семейство Котъл и да им изразява своята благодарност за новото сърце. През януари 1997 г. се срещнал с вдовицата на своя донор – 28-годишната Черил Котъл. „Имах чувството, че я познавам от дълги години – разказва Греъм години по-късно. – Не можех да откъсна очи от нея. Все я гледах и гледах…“

През 2001 г. Греъм купил във Видалия дом за Черил и четирите й деца. Три години по-късно те се оженели – след като той напуснал работа (в Хилтън-Хед той бил мениджър на завод). От предишни бракове двойката имала общо шест деца и шестима внуци, разпръснати из Южна Каролина и Джорджия.

Във Видалия 39-годишната Черил започнала работа в няколко приюта. Самият Греъм бил изключително отзивчив човек. „По всяко време, ако някой има проблем, първата реакция на околните беше: „Обади се на Сони Греъм! – разказва Бил Карсон, приятел на Греъм повече от 40 г. – И нямаше значение дали си закъсал с колата по пътищата, или ти се е счупила пералнята. Дори и да не те познава, щеше да ти помогне„.

С други думи – всичко си вървяло отлично и изведнъж – необяснимо самоубийство! Медиите съобщили, че човекът е със сърце на самоубиец, оженил се за неговата вдовица и след това самоубил се точно както неговия донор.

Смелите еретици

Трагедията на Сони Греъм най-лесно може да се впише в статистиката като просто съвпадение. В края на краищата няма научно обяснение, според което спомените или характерът на донора да могат да бъдат присаждани на реципиента заедно със сърцето или с друг орган. Практически всеки учен ще каже, че сърцето е просто помпа. А разумът, съзнанието, душата – всичко това е някъде там, може би в мозъка. Единственото, в което се изразява контролът на сърцето над разума, те това, че сърцето изпраща на мозъка кръв. Откакто преди столетия са открити тайните на кръвообращението, този факт не предизвиква съмнения. Или почти не предизвиква.

И ето че няколко храбри учени започват да твърдят, че нашите спомени и характери са кодирани не само в мозъка, но и във всички останали органи. Съзнанието – казват те – се формира от всяка жива клетка на тялото и всички тези клетки действат единно. Освен това сърцето, дробовете и всеки отделен орган пазят нашите спомени, ръководят емоциите ни и отговарят за нашия индивидуален характер. Мястото на душата, ако такова съществува, е нашето тяло като цяло, а не само сърцето или мозъкът. И ако всеки от органите се присади на друг човек, то част от спомените, възможно дори някои елементи от душата – също могат да бъдат предадени от донора на реципиента.

Невероятно? Но факт!

Регистрирани са над 70 случая, в които пациенти след трансплантация придобиват някои от индивидуалните черти на донора. Проф. Хари Сворц и колегите му от Университета в Аризона документално фиксират многобройни и на пръв поглед необясними съвпадения, свързани с трансплантации. И всеки такъв случай е пряко предизвикателство към статуквото на медицината.

Ето и пример. 18-годишен младеж, който пишел стихове, свирел на музикални инструменти и композирал песни, загинал в катастрофа. Сърцето му било присадено на девойка. След година родителите на момчето се натъкнали на запис на песен, която синът им бил написал: „Дани, моето сърце е твое„.

Момчето пеело, че му е съдено да умре и да пожертва сърцето си за някоя Дани. Оказало се, че името на реципиента е именно Дани, Даниела. Когато родителите се срещнали с Даниела, й пуснали записа. И макар че девойката никога не била чувала песента преди, оказало се, че тя знае думите й. „Но как е могъл да знае, че се казвам Дани?“, изумила се спасената.

В също такъв необясним случай човек на средна възраст след трансплантация на сърце изведнъж изпитал любов към класическата музика. Изяснило се, че неговият 17-годишен донор обожавал класиката и свирел на цигулка. Той станал случайна жертва на улична престрелка и издъхнал, притискайки цигулката към гърдите си. Но ето че подобни „чудеса“ се случват се само след трансплантация на сърце!

Например в нашумялата навремето история за една пациентка, на която присадили черен дроб на загинала девойка. След операцията жената необяснимо заобичала кафето, нощните клубове и други подобни места, където преди не била стъпвала. По някакъв начин тя „надушила“ мотела, където неверният й мъж редовно се срещал със същата девойка, която станала после неин донор! Как и откъде е могла тя да получи такава информация?

Или да вземем случая с Линда Гамънс от британския Уестън, Линкълншир. Тя пожертвала единия си бъбрек за своя мъж Ян. След операцията Ян започнал подозрително да прилича на своята жена: заобичал тестените изделия, походите по магазините, чистенето с прахосмукачка и работата в градината, дори кучетата. До операцията ненавиждал всичко това.

Да завещаваме ли органите си?

Лесно е да се отхвърлят такива разкази като фантазии. Но ето че китайските власти се отнасят сериозно към тях. Те започнали програма по проследяване на съдбата на реципиентите. И понеже в Китай много от „пожертваните“ органи се вземали от политзатворници, то може да се предположи, че властите се притесняват от възможно разпространяване или дори „епидемия“ от противодържавни политически идеи – заедно с присадените органи.

Все още няма обоснована теория, способна да обясни къде и как се съхраняват спомените, откъде се взема и къде се съхранява съзнанието. Учените дори не са успели точно да определят какво е това съзнание. Значи не е изключено поетите, романтиците и мистиците през всички векове да са били прави – мястото на нашите емоции и нашата душа е сърцето.

Сега се изяснява, че не е само то, а и други органи на тялото. Вече се разработва хипотеза за т.нар. клетъчна памет. Всяка клетка, всяка молекула и всеки атом носят в чуждото тяло информация, тоест трасплантират и известна част от духа, от нашето „Аз„. Кой знае – възможно е един ден лекарите да са в състояние да предложат и „трансплантация на характер„?

Да не забравяме, че с всяка клетка ние присаждаме и ДНК на донора. А не е изключено в ДНК да се записват буквално като на компютърен диск нашите пристрастия, преживените събития, придобитите навици.

Това е интересна история – пише англичанинът Стивън Уот от Саутхемптън. – И няма по-добър начин да се вдъхнови човек да завещае своите органи – като знае, че е възможно част от неговото „Аз“ да живее и след неговата смърт, за да се наслаждава на музиката или дори да обича…“