Две събития, на пръв поглед без връзка помежду си, белязаха началото на новата политическа седмица. Едното, разбира се, свеждането на референдума, иницииран от президента, до един въпрос – този за електронното гласуване. А второто – телефонен разговор между премиера Борисов и кмета на Созопол Панайот Рейзи, в който премиерът успя да убеди градоначалника да премахне незаконна ограда, която лично той бе поставил на стария крайбрежен път към Приморско.
Със сигурност някой би се запитал какво свързва общението на созополския кмет и премиера с решението на Народното събрание да редуцира питанията за избирателната система, които Плевнелиев предложи за национално допитване. Отговорът е очевиден – бутафорната демокрация в България.
Демокрация, в която театралността изпълва съдържанието на тази дума. Демокрация, която предполага не волята на суверена, а някакви други, не съвсем ясни обстоятелства да определят случващото се на терена. Демокрация, в която един телефонен разговор гарантира спазването на законите, а не институциите, които трябва да следят процесите да се случват по нормативните правила.
За „телефона с копчета“
И ако ползваме „чуването“ на Бойко Борисов и Панайот Рейзи като илюстрация за това как се случват нещата в България, много лесно ще разберем какво спъна две трети от референдума за изборните правила и защо.
След като в понеделник и вторник се оказа, че в държавата няма сила, която да принуди един кмет да се придържа към законите, а именно – да не прегражда функциониращ път, не бунтовете на гражданите, а само силовият подход може да накара градоначалника да спазва привидно приличие. И доколкото олицетворението на въпросния подход е само и единствено Борисов, е напълно ясно как два от трите въпроса за референдум бяха шкартирани. Странните зигзагообразни ходове на парламента не са загадка само тогава, когато помним откровението на Борисов, че за управлението на държавата се изисква единствено „телефон с копчета“.
Тук е моментът да се отбележи, че увличането на електоратите на ГЕРБ и РБ в допитването за избирателната система бе поредния предизборен трик. Поне към момента на събиране на подписи – още в мандата на предходното правителство. След като тогава Народното събрание отхвърли инициативата, се очакваше президентът отново да я подеме, но вече при новото мнозинство. От друга страна, година преди следващите президентски избори и когато Борисов дава толкова различни сигнали за възможния кандидат на ГЕРБ за поста на държавния глава, някак е разбираемо, че Росен Плевнелиев търси чисто политическа популистка опора в стил „нека питаме хората“.
Пируетите на ГЕРБ и съдбата на референдума
Проблемите с допитването започнаха още с внесените от ГЕРБ изменения в закона, целящи свалянето на прага за неговата валидност до стряскащи низини. След това мнозинството тихомълком се отказа от подобна промяна и остави нещата в другата крайност – непостижима бариера. Защо и как се случиха тези полюсно противоположни маневри не бе обяснено официално. Но напълно обосновано можем да предположим, че отговорът се крие някъде в преговорите за конституционните промени. Още повече, че промяната в настроението на партията-мандатоносител се случи точно в деня на най-наситените разговори за съдебната реформа.
Аналогична бе ситуацията с отпадането на два от трите въпроса на допитването. След като Правната комисия реши, че те не могат да се разделят, а трябва да се разглеждат в цялост, във вторник същите хора вече бяха убедени в обратното – че това е съвсем допустимо. Така не бе приета нито една от редакциите на въпросите за мажоритарно и задължително гласуване.
РБ предложи към питането за мажоритарното гласуване да се добави, че то ще се реализира чрез разширяване на преференциалния вот. ГЕРБ отказа да подкрепи идеята. От своя страна десните не подкрепиха питане по принцип за „част мажоритарни депутати“, бяха подкрепени от БСП, ДПС, ПФ и БДЦ и то отпадна. Без подкрепа остана и въпросът за задължителното гласуване. Този път за провала допринесе ГЕРБ, след като, по неясна причина, над 20 негови депутати не участваха във вота.
Използваният подход за унищожаване на референдума бе старата парламентарна технология на взаимно блокиращите се плаващи мнозинства -партиите така изчисляват наличните си представители в пленарна зала, че да изглежда, че те са направили всичко по силите си и да хвърлят вината на другите (партньори или опозиция).
„Инструментът на властта“
Можем сами да се досетим и кой е диригентът – онзи „инструмент на властта“ (по Ахмед Доган), който не просто разпределя порциите, а сваля огради с едно телефонно позвъняване.
С този си ход, на практика, ГЕРБ тотално дискредитира Плевнелиев и подготви обществената почва за съвсем различна партийна номинация за президентските избори догодина. Едновременно с това настоящият парламент (по модел на предходния му състав) еднозначно показа, че демокрацията започва и приключва с телефонно обаждане. Без значение дали то е до кмет или до парламентарна група.
Ако обаче търсим ползата от вредата – има една безспорна: в допитването остана единственият смислен въпрос – този за електронния вот. Останалите два – за задължително и мажоритарно гласуване, според различни социологически изследвания, събираха най-голям интерес от средния избирател. А подготовката му по изборни въпроси е дълбоко съмнителна. Напротив – българинът досега е доказал, че не гласува рационално, а емоционално и стихийно. Именно тази отличителна черта на суверена криеше опасността, с претенцията за мажоритарност, той да реши „по задължение“ да напълни Народното събрание с партийни кандидати.