Европейският мониторинг

Европейският мониторинг върху България бе въведен преди десетина години, за да компенсира непостигнатото от страната в предприсъединителния период и да й даде възможност да влезе в ЕС без да е отговорила напълно на основния критерий за членство – върховенството на закона. Тя не отговаря на този критерий и до днес, което обаче не пречи на мнозина отдавна да „си правят устата“ за отпадането на мониторинга. Никога досега обаче това искане не е прозвучавало толкова силно, единно и организирано както преди броени дни.

Представители и на трите български власти се изсипаха в Брюксел като пътуваща трупа и изнесоха пърформанс, в който всеки си имаше своята роля: депутати (европейски и национални) на ГЕРБ, БСП и ДПС, заместник-министри, главният прокурор, председателят на Върховния административен съд, главният съдебен инспектор. Всъщност, за пред българската публика бе мобилизирана и „четвъртата власт„: шоуто бе излъчвано „на живо“ от телевизията на Пеевски.

Какви са лайтмотивите

В подкрепа на основната теза – че мониторингът трябва да отпадне (или поне да бъде заменен с друг) – всеки участник на свой глас, в собствената си тоналност обясни, че:

Мониторингът е дискриминационен, защото се отнася само за България и Румъния. Не е обективен, защото няма измерими критерии за постигнатия прогрес и защото част от европейските експерти са некомпетентни, а ползваните от тях български източници са съмнителни и недостоверни. Използва се за политически цели, за да могат „едни политически сили да критикуват други„. Обществото вече не се интересува от мониторинга. Който на всичко отгоре не е ефективен, защото след цели 13 доклада препоръките се повтарят, „нищо по-различно не е станало“ и „не успява да качи по някакъв начин успеваемостта в битката с корупцията„.

Всичко е с главата надолу

Като цяло в тази пледоария логиката е обърната надолу с главата – все едно студенти, системно късани на един и същ изпит, да настояват да се отмени изпитът, вместо да четат повече. Аргументите пък, с които се обосновава тази логика, са смешни.

Мониторингът не е дискриминация, а услуга, направена на България (и Румъния), за да оправдае приемането й в ЕС не по заслуги, а с политическо решение. Самият той неизбежно е част от политиката и затова няма нищо по-естествено от това да бъде повод за политически оценки, решения и критики. Мониторингът е обективен, именно защото се допитва и до критиците, а не само до участниците в брюкселската трупа, които очевидно възприемат единствено себе си като „достоверни“ източници. Препоръките се повтарят, именно защото „нищо различно не е станало“ и проблемите си остават. „Успеваемостта в битката с корупцията“ не се покачва не заради мониторинга, а просто защото няма „битка„. Измерими критерии за „постигнатия“ прогрес има – например броят на присъдите за корупция по високите етажи на властта. Просто никакъв прогрес не е постигнат. Така например стана ясно, че прехваленото суперсекретно специализирано звено на главния прокурор за борба с корупцията по върховете на властта (създадено след отказа да бъде последван румънския пример на независима антикорупционна прокуратура) за 1 година е постигнало 1 присъда – при това условна, на първа инстанция, срещу три „дребни риби“ на местно ниво.

Каква е действителността

Тези „постижения“ са много добре известни на българското общество и точно заради тях то въобще не е загубило интерес към мониторинга. Отлично ги знаят и в Брюксел, и в останалите европейски столици. Ден преди брюкселското шоу Съветът на министрите на ЕС одобри заключенията от последните мониторингови доклади. Отчитайки систематичните усилия на Румъния в борбата с корупцията по върховете на властта, бе заявено, че тя просто трябва да поддържа положителната си инерция, за да излезе от мониторинга в близко бъдеще. За България тази перспектива е далечна. Затова, за кой ли път вече, работата по реформите трябва „спешно да се ускори„, пак е нужен „по-силен тласък за конкретни и устойчиви усилия за реформи„, а „борбата срещу корупцията трябва да се засили, за да се постигнат конкретни и устойчиви резултати„. За поредна година има проблеми с „политическото влияние върху съдебната система„, „почтеността на назначенията„, „независимостта на ВСС„, както и с липсата на „недвусмислен политически консенсус в подкрепа на процеса на реформи“. Тепърва ще се прави анализ на прокуратурата.

Един жалък пърформанс

На този фон искането за отпадане на мониторинга е не само нелогично и смешно, но и нагло. Не толкова, защото се разминава с действителността. А най-вече защото това искане идва от онези, които всъщност носят най-голяма отговорност за това, че европейският мониторинг върху България продължава вече десета година. Именно това са партиите и част от институциите и личностите, заради чиито действия и бездействия той досега не е отпаднал и още не е загубил смисъла си.

Днес, опаковани патриотично, те се правят на защитници на националния интерес. Няма кой обаче да се хване на жалкия им пърформанс – нито в Брюксел, нито в България. Защото мониторингът е в интерес на българските граждани. А мнозинството от тях отдавна са осъзнали, че този интерес изисква истински дълбоки реформи и борба с корупцията, а не само тяхна имитация.