Стари, бедни и самотни

Стари, бедни и самотни

In Bulgaria the grandmother is an institution In Bulgaria, the grandmother is an institution

 In Bulgaria the grandmother is an institution.

Стари, бедни и самотни – има ли по-тъжни от тях?

В България бабата е институция.

Кой на кого какво дължи ли? Универсален отговор няма…

“Син уби баща си, взе му пенсията” – класическата лоша новина, която се продава добре в България. Отвъд сензациозността обаче въпросът за взаимоотношенията между поколенията е по-актуален отвсякога.

Защо един баща, който приживе завещава всичко на дъщерите си – имоти и земи, получава в замяна само черна неблагодарност? Дали грешката на шекспировия крал Лир не е в това, че преждевременно е завещал имуществото си? Но ако родителят остави смъртта да реши по естествен начин въпроса с наследството, каква полза от закъснялата обич на децата? И как да се изчисли точният момент и точната “доза” пари и грижи за децата, срещу която родителите ще получат поне малко обич като отплата докато са живи?

Експертите обичат да казват, че родителят няма полезен ход, че каквото и да направи, все ще бъде критикуван от децата си. Че това е част от вечния сблъсък между поколенията, защото младите искат да вървят по нов път и да се дистанцират от стария модел на своите родители. Дали наистина всеотдайните майки “задушават” своите деца, дали пренасят върху тях собствените си амбиции и не им оставят пространство за инициатива и независимост? Младите хора често бягат далеч точно от такива свръхобгрижващи майки. Обратно – неособено грижовните, отсъстващи бащи или майки парадоксално са най-жадуваните родители, които един син може да търси цял живот. Има много известни мъже, сюблимирали отсъствието на бащата в социален реванш и успех: достатъчно тук е да се спомене книгата на Барак Обама, неговите мечти и сънища за отсъстващия баща.

Западното vs. българското семейство

Чисто хронологически първо родителите инвестират в децата, а едва когато самите тези родители остареят, става ясно дали поне частично ще получат отплата в рамките на генерационния договор. Да си родител означава да поемеш риск, да вложиш и да дадеш предварително и без да мислиш за възвръщаемост.

Българските младежи живеят по-дълго с родителите си, отколкото е практика в Западна Европа. Някои “мамини синчета” дори остават в бащиния дом и след 30-те. Да, икономическите причини играят главна роля, но нека не забравяме и разликите в манталитета. В САЩ и Западна Европа 18-годишните младежи и девойки обикновено напускат родния дом, за да продължат образованието си, и никога вече не се завръщат. И по още нещо се различават двата модела: в България и на Балканите бабата е институция, докато на Запад бабите и дядовците по-малко гледат внуци, но пък живеят сами, а когато съвсем грохнат, често влизат в домове.

Тези два модела постепенно се сближават, напоследък между тях протича взаимодействие и преливане. Заради икономическата криза и растящата младежка безработица в държави като Испания, но дори и в Съединените щати младите хора започнаха да се връщат в така наречения “хотел Мама”. Една част от тях не могат да си намерят работа, след като са завършили образованието си, други са изгубили работното си място и не могат да си позволят да поддържат отделно жилище. Да живееш под един покрив с родителите излиза по-евтино, но пък се налагат много компромиси.

В съвременното либерално общество мненията са свободни и няма нито ненакърними авторитети, нито последна, недосегаема инстанция. Съвсем нормално е да се критикува семейната среда и родителите, това е част от обществения дебат. В Германия наскоро излезе книгата на Валтер Кол, син на бившия канцлер Хелмут Кол, който разказва за известния си баща. И най-вече как канцлерът вечно отсъствал от семейния живот, как бил изцяло отдаден на политиката и на партията си. Традиционно мислещият човек сигурно ще се запита: дали пък синът не трябва да изчака смъртта на баща, преди да се отдаде на такива откровения? И дали пък неудобствата, които ти причинява бащата-министър-председател (живееш под охрана, в училище си все на мушка), не се уравновесяват от привилегии като тази да следващ в Харвард например. В Германия вече стана традиция синовете да търсят сметка от бащите и заради историческото минало. Първи го направиха още бунтовниците от 68-ма година срещу поколението на родителите, олицетворяващи нацисткото минало.

Дългът на децата

Какво дължат синовете и дъщерите на своите родители? Респект, близост, топлота, време, пари? Последното със сигурност е важно за възрастните хора в България, които получават смешно ниски пенсии – но само то не стига. Самотата на западния пенсионер може донякъде да се компенсира с пари, с комфортни и уютни домове за възрастни, с грижи, с физиотерапия и рехабилитационни центрове. В много развити държави се разработват нови съвместни проекти за живеене, в които възрастните се подпомогат взаимно, но не са изолирани от останалата част на обществото. В България тази инфраструктура все още не е развита.

Комбинацията от старост, немощ, бедност и самота – нима може да има по-тъжна от нея? Хиляди млади хора напуснаха и напускат България. Те учат в чужбина, остават да работят там, задомяват се – и на практика финансират пенсиите на тамошните пенсионери. Европа застарява, а това изостря битката за младите, работоспособни хора и поставя с още по-голяма острота въпроса за поколенческия договор между родители и деца в България.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!