България като беззащитна жертва

България като беззащитна жертваБългария като беззащитна жертва

България като беззащитна жертва.

Отровната лъжа за лошия ЕС. България като беззащитна жертва, поробена от лошия ЕС – такава картина рисуват част от българските политици. Но лъжата за “европейския гнет” се разпространява и другаде: ЕС е подложен на силен натиск и отвън, и отвътре.

Като слуша човек част от българските политици, може да остане с впечатлението, че България не членува доброволно в ЕС, а води тежка и неравна отбранителна битка с него, че не се ползва от неговите блага (като свободите и многомилиардните финансови инжекции), а е поробена от него беззащитна жертва, че другите страни-членки (особено по-големите) са едва ли не врагове на България, които нямат друга грижа, освен да я съсипят.

Невярно и подвеждащо

Те са „лицемерни и фалшиви“, „изключително нахално и колониално се опитват да ни превърнат в суровинна база и база за добив на човешка ръка“, нанасят удар след удар по българската икономика и затова е “крайно време да излезем от приспивната песен и наивния сън, че ни третират като равни“ и да спрем „да се държим мило и любезно“ с тях…

Всичко това е обилно гарнирано с приказки за „еврочиновниците“, „бюрокрацията в Европа“ и анонимния „Брюксел“ като събирателни понятия, зад които се крие някакво непроницаемо, враждебно и бездушно към проблемите на хората чудовище, което прави каквото си поиска, при това срещу незаслужено високо заплащане.

Пътьом да отбележим, че под една или друга форма подобни неща могат да се чуят и другаде в ЕС, дори понякога и в най-големите страни, за които иначе битува убеждението, че именно те дърпат конците. Което показва, че проблемът не е само български.

Отношенията в ЕС, разбира се, не са розова идилия. А политиката и решенията му не са резултат от безоблачна братска любов. Но създаваната от много български (и не само) политици представа за ЕС като диктат на големите над малките и като война на бюрокрацията срещу хората е също толкова подвеждаща и невярна. Същността, смисълът и начинът на функциониране на Съюза нямат нищо общо с нея.

Сблъсък и баланс на интереси

Тази представа може да се проследи в много конкретни сюжети. За България най-красноречивият пример напоследък е т.нар. пакет „Мобилност“ за автомобилния транспорт. Тук българската позиция безусловно се представя като правилна и справедлива, а позицията на опонентите и – като погрешна и нечестна. Като коварен заговор за фалиране на българските фирми и отмъкване на работниците им с цел сриване на българския бюджет и умишлен грабеж (на 14 милиарда лева или 17% от БВП).

Разбира се, че предлаганите нови регулации не са мотивирани (само) от загриженост за българските шофьори, които с месеци мизерстват по европейските паркинги. А от интересите на френските, германските, италианските и прочие фирми, шофьори, синдикати и данъкоплатци. Защото конкуренцията (която те определят като дъмпинг) от Изток им носи фалити, безработица и по-ниски стандарти на трудовия пазар. За което те също винят ЕС.

Иначе казано: независимо от това какво ни се струва правилно и справедливо, в случая става дума за сблъсък на реални интереси, като „техните“ интереси са също толкова естествени, легитимни и подлежащи на защита, колкото и „нашите“. Изходът от този сблъсък обаче няма да е като в спортен плейоф, в който или печелиш, или губиш, а единият отбор задължително отпада. Изходът е в намирането на разумен баланс, от който в края на краищата печелят всички.

Именно в това са смисълът и функцията на ЕС – да балансира интересите чрез взаимни компромиси, отстъпки и компенсации. Както по конкретни теми, така и по-общо. Рано или късно Брюксел ще намери този баланс и за автомобилните превози, както многократно го е правил и ще продължи да го прави. Включително в още по-заплетени теми и конфликти с много по-висок залог, каквито има в изобилие и в момента – например около новия бюджет, промените в миграционната политика и реформата на еврозоната.

Инструментите

За тази цел ЕС разполага със съответните инструменти. Това най-напред са неговите институции, които осигуряват представителност на безкрайното разнообразие от национални, политически, икономически, социални, регионални интереси. Крайните решения са резултат от сложен баланс и обвързаност на правомощията между трите основни институции на Съюза – пряко избирания Европейски парламент, Съветът, в който заседават правителствата, и Комисията, която изпълнява поставените и политически цели, като предлага законодателни и оперативни решения. Затова когато чуете някой да критикува „раздутата европейска бюрокрация“ (която, впрочем, е много по-рационална и ефективна от администрацията в редица страни-членки), попитайте го дали е готов да съкрати представителството на своята страна или партия в европейските институции.

Вторият инструмент са процедурите. Най-важните решения в Съвета например се взимат или с консенсус, или с квалифицирано мнозинство – „за“ трябва да гласуват поне 55% от държавите-членки, представляващи най-малко 65% от населението на ЕС. Тъй че и най-големите не могат да решават сами.

Всички печелят

Естествено, ЕС трябва да се реформира и развива. Също както и много от страните-членки, чиито политици често си измиват ръцете с ЕС, за да прикрият собственото си нежелание и безсилие да направят необходимите реформи. Но голямата картина, която не бива да изпускаме от поглед, изглежда така: от този процес на постоянно търсене на баланс в крайна сметка печелят всички. И затова са част от най-могъщия обединен пазар и най-доброто място за живеене в света – пространство на свобода, права, законност и мир.

Затова никак не е чудно, че това пространство е подложено на силен натиск отвън – от мигриращите, които търсят по-добър живот, от икономически конкуренти, от диктатори, които виждат в неговия привлекателен и заразителен пример заплаха за себе си и за властта си.

Има обаче и опити за „предаване на крепостта“ отвътре. Отровната лъжа за „европейския гнет“, разпространявана поради неразбиране или с някаква користна цел, работи именно за това.

Print Friendly, PDF & Email
Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter

About the Author

Другата гледна точка
Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.