България: коронавирус, политическа бъркотия и срамни рекорди

Искат да ми вземат свободата Искат да ми вземат свободата

България: коронавирус, политическа бъркотия и срамни рекорди

Така наречената борба срещу Ковид-19 в България беше всъщност свободно движение по инерция, което следва прищявките на вируса. Така страната достигна световните върхове по смъртност. Но има и нещо обнадеждаващо.

Преди година, горе-долу по същото време, се разнесоха първите стряскащи новини за т.нар. британски вариант на коронавируса. Не след дълго той се развихри на воля из България и нанесе много щети – човешки, медицински, икономически.

По прищявките на вируса

Около половин година по-късно, тъкмо след като нещата се бяха поуспокоили, за първи път се чу за варианта Делта. Лека полека той стигна и до България и накрая се развихри така, че нанесе още по-сериозни щети. И ето че сега със страхопочитание тръпнем в очакване на Омикрон. И знаем, че и този път едва ли ще ни се размине – най-вероятно ни чака нова вълна (а предишната още не е съвсем паднала) с претоварена здравна система и рискове за здравето и живота на хиляди хора.

Така мина годината – независимо кое точно правителство беше на власт. Така наречената борба срещу Ковид у нас, всъщност, представляваше свободно движение по инерция, което следва прищявките на вируса. Носейки се по течението на пасивността, антиваксърството и вечно закъсняващите мерки и решения, страната ни достигна световните върхове по смъртност и последното място в Европа(с убедителна разлика пред всички останали) по ниво на ваксинация. А и в света вече ни изпревариха и някои африкански страни. Срамни постижения.

Ваксинацията

В света като цяло ваксинацията срещу коронавируса бе кампания с исторически мащаби и светкавични темпове в надпревара с времето. Тук (през почти цялото време) приличаше по-скоро на влачене и пълзене с почти незабележима скорост.

Тук на практика не бе предприета нито една от широко използваните по света мерки за ускоряване на ваксинацията – нито масирана, атрактивна и увличаща информационна кампания, нито някакви съществени материални (или други) стимули, нито поне някаква мека форма на натиск и принуда. На шумната и агресивна дезинформация, разпространявана от противниците на ваксинацията, на страха, недоверието и несигурността у много хора бяха противопоставени тихи, помирителни, колебливи и притеснени изявления (да не би някой да си помисли нещо). Политици по върховете на властта дълго време не смееха да обелят и дума по темата. А информационната кампания се изчерпваше почти само със сухи и скучни съобщения от пресцентъра на здравното министерство.

Към това се добавяха и откровени грешки – като временното спиране на една от ваксините, което на практика я изхвърли от употреба, и безотговорната фалшива тревога от високо политическо ниво за ваксина с изтекъл срок на годност.

Вечно закъснели

Така наречените ограничителни мерки вечно закъсняваха, водени не толкова от грижа за здравето и живота и от обществения интерес, колкото от други съображения – политически, икономически и капризите на масовото мнение. През лятото правителството прие Национален план за справяне с пандемията, но самото то отказа да се придържа стриктно към него. Да не говорим, че налаганите мерки се изпълняваха немарливо, а контролът за спазването им както винаги бе слаб. От преките предавания от парламента се виждаше, че и самите депутати масово не ги спазват.

Зеленият сертификат, както можеше да се очаква, се оказа най-ефективната мярка (ако не друго, поне повиши леко темпа на ваксинация, та да отлепим от 20-те процента). Но и той бе въведен с голямо закъснение, след като повечето от другите европейски страни отдавна успешно го използваха. Освен това всеки, който през това време е влизал в голям магазин или ресторант, знае че спазването на правилото за зеления сертификат и контролът върху него като цяло бяха “мижи да те лажем“.

Вината за това е и на повечето от основните партии, които (за да се харесат на избирателите) в навечерието на третите за годината избори безотговорно се разграничиха от въвеждането на зеления сертификат и подкрепиха (а някои даже изразиха готовност да оглавят) съпротивата срещу него. Накрая новото Народно събрание даде “добър” пример, като отказа да приложи правилото върху самото себе си.

Да не пропуснем и ходенето по мъките на учениците около дилемата дистанционно или присъствено обучение. Най-показателна бе ситуацията с тестовете тази есен – когато след дълго умуване най-после решиха да ги приложат, се оказа, че тестове няма. И, разбира се – ходенето по мъките на болните. Те продължаваха да се лутат кой както намери за добре по объркания и все така неясен път до квалифицирана и навременна здравна помощ. През това време периодично болниците се задъхваха под натиска на потока от пациенти.

Новото правителство

Естествено, тези неблагополучия бяха „подпомогнати” от постоянната политическа бъркотия с три избори за една година и съответните изтощителни предизборни кампании.

Сега новото правителство като че ли започва всичко отначало – крои нови планове, захвана нови кръгове от консултации, започва програма за стимулиране на ваксинацията. Въобще, има признаци за излизане от движението по инерция, за повече активност и решителност. Дано да не се окажат мимолетни и да имат ефект.

Иначе ни остава да се чудим дали и кога ще се развихри поредната вълна, предизвикана този път от Омикрон, и да се надяваме да ни се размине по-леко. Или пък вирусът най-после да направи завой към някакви по-леки форми на болестта.

About Другата гледна точка
Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.