Асеновград – Станимака

Асеновград, живописно разположен по двата бряга на р. Асеница (Чая), е врата към най- красивата част на Западните Родопи. Стъпил едновременно и в Тракия, и в Родопите, той отстои на 175 км югоизточно от София и на 19 км южно от Пловдив. Стратегическото местоположение на града е предопределило още в древността ключовата му роля на една от най- важните родопски твърдини през Средновековието – Станимака.

История

Първият документ, в който се споменава старото име на Асеновград – Станимака, е уставът на Бачковския манастир, написан от неговия основател, грузинският аристократ, управител на Пловдивската област – Григорий Бакуриани. Името Станимака има много тълкувания. В миналото го превеждали като сила, могъщество от думата “стенос” и от “махе” – борба, сражение. Така според един гръцки хроник, Станимака означава “мощна отбрана“. Другото по-известно тълкувание идва от една легенда. Според нея в Асеновата крепост се е крил последният християнски цар Костадин. Той, като видял, че отбраната на крепостта е невъзможна, казал на майка си: “Стани, майко, да бягаме” и оттам “стани, майко” се превърнало в Станимака – старото име на Асеновград. Естествено, това е само легенда. Асеновград има драматично минало и превратна история. Археологическите паметници хвърлят светлина върху ранната история на града. Откритите селищни могили около Асеновград свидетелстват за първобитни обитатели. В долината на Марица живели едни от най-силните тракийски племена – беси, сатри и одриси. Около пети век пр.н.е. те образували мощното Одриско царство на териториите, в които влизат и земите на Горнотракийската низина около Пловдив. Между 320 – 280г. пр.н.е. Асеновград е бил под тракийско владичество. През 72г. пр.н.е римски военноначалник става господар на Пловдив и на съседните градове и села. През 46г. пр.н.е. император Клавдий ги включва в състава на римските провинции. С това започва епохата на римското владичество в живота на траките, характерна с дълготраен мир. През 251г. пр.н.е. Асеновград е бил разрушен от готите. В някои източници пише, че след готските удари Пловдив и градовете около него никога не възвърнали стария си блясък. През 395г. Римската империя се разпада на две и в източната част остава Асеновград. Започва византийска епоха – несигурна и неспокойна. Около пети век от новата ера е така нареченият “мощен славянски порой“, и до седми век тракийските земи са напълно заселени със славяни. След основаването на България през 681г., Пловдив и съседните му “природопски крепости” са укрепени и превърнати от византийците в мощни военни бази против българите. Каква, обаче, е съдбата на Асеновград по време на Първото българско царство, не е известно. По време на ожесточените войни между цар Самуил и византийския император Василий Втори, наречен по-късно “българоубиец” (980г. – 1014г.), Пловдив и съседните му крепости играят особено важна роля и на няколко пъти попадат за кратко в ръцете на българите, докато военното щастие минава на страната на византийците и настъпва краят на удавеното в кръв и жестокости Първо българско царство. След мълчание, повече от 100 години, името Станимака се среща в летописа на Третия кръстоносен поход (1189г. – 1191г.). Този поход се водил от Германския император Фридрих Барбадоса. През 1189г. кръстоносната войска превзема Пловдив, като ограбва и съседните селища. От 1196г. до 1200г. Станимака е владение на българския болярин Иванко, а от 1200г. тези земи принадлежат на деспот Слав. През 1230г. във връзка с влошените отношения с Латинска империя цар Иван Асен ІІ укрепва и разширява силната станимашка крепост Петрич. Той увековечава това свое строително дело с надпис, издълбан на една скала над входа на крепостта. Този надпис става причина крепостта да бъде наречена Асенова, а Станимака да се преименува през 1934г. в Асеновград.

Print Friendly, PDF & Email
Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter

About the Author

Другата гледна точка
Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.