23 години по-късно

23 години по-късно

Български роптания. Прощално.

През последните няколко дни протестите в България доста се сгъстиха. И слава Богу! Защото само така можем да сложим край на подмените, започнали още през 89-та и превърнали живота ни в това, което е. Изминалите няколко дни са дни на протестите: най-категоричен и масов бе гневът срещу неясните, но пък високи сметки за електроенергия и парно отопление. Най-сетне произволът на монополистите размърда българските граждани. Принуди ги да излязат по улици и площади и да потърсят правата си, тъй като абсурдът на битовото крепостничество премина всяка мислима и немислима граница. Разбира се, малко сме закъснели с бунта, макар никой бунт, особено нашенският, да не е излишен: имам предвид, че някак доста спокойно и незаинтересовано проспахме приватизацията на електроразпределителните дружества, осъществена в края на мандата на правителството Сакскобургготски-Доган. Сетне апатично търпяхме и плащахме, без да кажем и гък. А днес дори омбудсманът Константин Пенчев вече е категоричен, че сметките за ток са непосилно и необосновано високи, ние сме категорични, че детските надбавки са непосилно и необосновано ниски, макар националният протест на майките да бе доста по-слабоват откъм гражданска енергия. Вероятно и защото е разконцентриран в повече от едно искания. Инак въпросът с демографския срив не е нито по-абстрактен, нито по-малко тревожен, камо ли пък да са измислени политики и дългосрочни стратегии за решаването му.

Натрупаните грешки
Платеният отпуск по майчинство почти навсякъде в страните от Евросъюза е доста по-кратък – между шест месеца и година. Но детските надбавки, които семействата или самотните майки получават за отглеждане на детето си, имат реална стойност. В България ежемесечните 30 лева са символична сума, като към тази констатация сме длъжни да добавим и факта, че те не се отпускат за всяко българско дете и както и да го усукваме, излиза, че още с раждането си част от българските деца вече са дискриминирани – държавата не ги припознава като свои.
Този проблем не е нито от вчера, нито от завчера, но натрупаните управленски грешки върху грешки вече ни запращат отвъд ступора на апатиите, размърдват инстинкта ни за нормален живот, подсещат ни, че имаме и права, и деца – уви, все по-малко права и все по-малко деца, затова и толкова по-голям е дългът ни да ги защитаваме.

23 години по-късно

Най-много ме развълнува обаче протестът на Сдружението на майките срещу чалгата в НДК: защото свидетелства, че е възможно да съществуват и крехки мислещи общности, чиято цел е да се сложи край на всички подмени. От множествената им хлъзгавост животът ни разгуби същностните си смисли. Започна се още през 89-та, когато политическата власт на номенклатурата и службите се подмени с икономическа, а оттам насетне се случиха и другите подмени: от оздравителен икономически процес приватизацията се превърна в откровено грабителство, фасадните популизми и партийни програми се подмениха със съвършено различни управленски действия, културното и духовно пространство бе запълнено с пазарни евтинджоси и субпродукти, свободата на словото се изроди в разпищолена жълто-кафява свободия. Затова и никой протест, особено нашенският, не е излишен.

About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.

error: Alert: Съдържанието е защитено !!