Какво прикрива крясъкът около Паметника на Съветската армия

Крясъците за и против Паметника на Съветската армия прикриват баснословно скъпите ремонти, корупцията и мръсотията в София. По-безопасно е да се бориш с бронзов солдат, отколкото с кремълските зависимости на България.

Столичният общински съвет (СОС) се тресе. Но не заради уличена в корупция обществена поръчка, закъсалия градски транспорт или мръсотията в София, а заради съдбата на един паметник. Тлеещ спор с 30-годишна давност, чийто пламък лумна, след като лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов реши да се конкурира с “Демократична България” за гласовете на колебаещите се десни в София, също и на противниците на руската агресия в Украйна. Сигналният изстрел от Борисов да се почне кампанията с Паметника на Съветската армия е като от пистолет за еърсофт с топчета. Премахването му от Княжеската градина опира в решението на областния управител на София, а той пък знаем от чия дума зависи – на президента Румен Радев.

Парата отиде в свирката, а свирката виеше като сирена на сесията на СОС на 9 март, когато се обсъждаше темата, а по сградата хвърляха яйца и червена боя симпатизанти на  БСП, “Възраждане”, “Левицата”, “Атака”. Все политически сили, обединени не от определението “леви”, а от „проруски“, които с пълно право могат да се запишат в Интернационала на русофилите, ако вече не са подали молби за членство. 

Символно

През изминалото от 10 ноември 1989 г. насам време политолози, политици и политикани на няколко пъти обявяваха края на българския преход. Но точката ще бъде сложена тогава, когато Паметникът на Съветската армия (ПСА) напусне столичния център и се изправи до звездата от Партийния дом в един музеен двор. Взривяването на мавзолея, в който беше мумията на Георги Димитров, и демонтирането на паметника “1300 години България” също отнеха години и акумулираха силна гражданска енергия. Но демонтирането на ПСА и преместването му в Музея на социалистическото изкуство има символното значение на освобождение на столицата, а и държавата, от ботуша на един чужд режим, подчиняващ политици и процеси в България на вредни за националната ѝ сигурност зависимости.

Конюнктурните интереси на политическите сили се опитват да забързат процеса не защото им пука за края на прехода, а поради калкулацията на гласове, които пресмятат, че биха получили. По-безопасно е да се бориш с бронзов солдат с автомат, отколкото с кремълските зависимости на политици, висши държавни чиновници, бизнесмени, медии. 

Крясъците за или против премахването на Паметника на Съветската армия не правят ГЕРБ по-десни, нито БСП повече проруски, ролите отдавна са ясни. Но те успешно скриват както липсата на изявени кандидати за кмет на София – с изключение на Борис Бонев от “Спаси София”, така и публично обсъждане на проблемите. От години има подозрения за корупция при обществените поръчки на София, за калпавия ремонт на “Граф Игнатиев” се намеси дори Европейската прокуратура, но опозицията в СОС не извади публично нито една опорочена поръчка. Медии разкриха баснословните суми, плащани за пейки, кошчета за боклук, знаци и светофари, но какво от това? Има съмнения, че огромните суми за чистота не се харчат по предназначение, резултатът е видим за всички – един много мръсен град извън периметъра около опашката на коня на “Цар Освободител”, но отново затишие. 

Със сумата от близо 667 милиона лева Столична община е в топ три на най-големите възложители на обществени поръчки за 2022 г. – трета след Агенция “Пътна инфраструктура” (АПИ) и Енергийния системен оператор, и даже преди АЕЦ “Козлодуй”. И ако вече се проверяват някои договори за АПИ, няма нито един случай, свързан със Столична община, който да е осветен.  

Противниците

Но не всички са еуфорични за премахването на ПСА. Кандидат-депутатът от коалиция “Продължаваме промяната” – “Демократична България” Христо Петров (Ицо Хазарта), водач на листата в 25-МИР, не споделя “дивата еуфория за моменталическото махане на Паметника”. По NOVA в неделя той се възпротиви с аргумента, че “от една страна, това е паметник на окупатори и трябва да се махне, но ако погледнем цялостната картина – това е поредната тема, която ни разделя”. 

Срещу разделението се обяви и служебният премиер Гълъб Донев, който каза, че “в разгара на предизборната кампания, политиците не трябва да противопоставят хората едни на други, а да търсят съвместни решения, така че по най-добрия начин историята да бъде предмет, който изучаваме, който помни нашето минало, нашите събития и герои, от които да се учим”. Сиреч, нека си стои, после ще му мислим. В действителност голямо мислене ще падне, ако изобщо се стигне дотам – трябва да се обяви търг за демонтажа, после конкурс за идейни проекти какво да се прави с мястото, а може да се намери и някой да обжалва и всичко пак ще се проточи.  

Местните избори наближават и кандидатите за кметове може да се упражняват в красноречие за ПСА/МОЧА. (На предишните един неосъществен такъв кандидат – арх. Борислав Игнатов, се беше размечтал, ако стане кмет на София, да превърне ПСА в монумент “България над всичко” – а гербът на България да се монтира на върха на паметника, след като оттам се премахне скулптурната група).

Дали пък паметникът да не остане, но не като монумент, величаещ съветския окупатор, а като експонат на модерното градско изкуство – ако Банкси го изрисува. Провокация вместо пропаганда, послание вместо клише. 

А през това време някой да се заеме с проблемите на София.