Как разследването на „Ди Велт“ помага да разберем кой кой е в България
Статията на „Ди Велт“ за тихата, но решаваща помощ за Украйна помага да разберем кой кой е в България. Кои са истинските евроатлантици и действат като такива и кои само приказват.
Статията на „Ди велт„ за тихата, но решаваща помощ на Украйна от България е важна за изясняването на въпроса кой кой е у нас. И то на базата на реалните дела, а не на приказките. Много български политици под път и над път се бият в гърдите като „евроатлантици“ и ако човек приеме самоидентификацията им за чиста монета, може сериозно да се обърка.
Кой какво направи в България
Ако трябва да се обобщи картината, нарисувана от „Ди Велт„, в България има политици – най-вече Петков и Василев, но всъщност може да се каже, че това като цяло са съмишлениците от ПП и ДБ – които са направили всичко възможно Украйна да получи в ключови моменти от войната оръжие, боеприпаси и дизелово гориво. Да, това не е направено като директна държавна помощ за нападнатата страна, но през търговски операции през частни компании и държави партньори, нужните количества от България са достигнали до Украйна. Според статията, също така, определени политици и особено БСП и президентът Радев активно са пречили и възпрепятствали тези процеси. Може би „Ди Велт“ не са оценили достатъчно нюансите в позицията на БСП, които всъщност (по-скоро лицемерно) не възразяваха срещу точно този по-прикрит начин на подпомагане на Украйна. Президентът Радев и неговите служебни правителства правеха опити реално да се прекратят индиректните схеми за изпращане на оръжие на нападнатите. Доколко това е довело до реално намаляване на износа към момента е трудно да се каже.
Все пак обаче е ясно, че ако работата беше останала само на Нинова и Радев, българската помощ за Украйна щеше да е коренно различна, както и оценката на „Ди Велт“ за нея.
И накрая: статията на „Ди Велт“ не споменава нищо за най-шумните „евроатлантици“ – ГЕРБ и ДПС. Тяхната роля за външните наблюдатели не случайно остава неясна, защото фокусът не е върху думите, а върху делата.
Вярна ли е картината на външните наблюдатели за евроатлантизма в България? Като цяло фактите, известни и в страната, я потвърждават. Като изключим „Възраждане„, които са откровени евразийци, евроатлантическият лагер се дели наистина на три групи.
Номинални евроатлантици (президентът Радев, БСП и БВ)
Тук разминаването между думи и дела е най-голямо. Номинално това са проевропейски играчи, но по отношение на войната в Украйна и помощта за тази страна те са по-скоро на проруски позиции. Всичко това е облечено в риторика за „българския национален интерес„, макар че никой от тези играчи не е успял да обясни защо идването на руските войски на границата с Румъния би било от наш, български интерес. В крайна сметка отказът да се помага на Украйна би довел до нейния разгром и окупация от руските войски. Номиналистите са силни подръжници и на продължаване на търговските и най-вече енергийните връзки с Русия. Те са сред защитниците на „Турски поток“ и на дългосрочните ангажименти на България с „Газпром„. Те искаха страната да се върне към газови доставки от „Газпром“ през лятото на 2022 и директно заеха руската позиция по отношение на арбитражен спор между „Газпром“ и България.
Твърди евроатлантици на думи, меки на дела (ГЕРБ и ДПС)
Мекотата в делата на този лагер става пределно ясна по отношение на две теми. В крайна сметка този лагер (особено ГЕРБ) купи два реактора от Русия, които не ни трябват и построи за 4 милиарда лева (3 млрд. строителство и 1 млрд. опростени неустойки на Русия) транзитен газопровод, който е резервиран за поне десетилетие на 90% от руската страна. И в момента по този тръбопровод тече руски газ. Докато Ангела Меркел е обвинявана, че се е обвързала твърде много с газа на Русия, Германия все пак успя тотално да скъса връзката в рамките на една година. Българското обвързване обаче е толкова здраво, че – както Стефан Янев правилно се чудеше – тръбата си остава цяла и газът си тече. Тази трайна обвързаност е резултат от действията на меките в делата си евроатлантици.
По същия начин стои и въпросът с продължаването на газовите доставки от „Газпром“ за България през 2022. ГЕРБ директно – чрез Борисов – бяха заявили, че е най-добре България да си изпълни договора до края на годината и после да мисли за 100% диверсификация. След това Борисов размисли, но говорителите на ГЕРБ като Теменужка Петкова и Делян Добрев продължиха да обвиняват правителството „Петков„, че е направило грешка, като не е изпълнило договора с „Газпром„, че се е обърнало към „посредници“ (вместо да си пие от извора), че рискувало загуба на арбитраж и т.н.
Евроатлантици на дела (ПП и ДБ)
Като оставим настрана кой каква декларация подписал или предложил в Народното събрание и как се изказал в медиите, делата са ясни. ПП и ДБ – с фигури като Петков, Василев, Иванов, Атанасов и т.н. – когато е трябвало са били на ясни проевропейски позиции и са действали за тях. Помощта за Украйна -. въпреки вътрешната съпротива в България – е достигнала до предназначението си и украинската страна в лицето на външния министър Кулеба категорично потвърждава и добрата воля и ефективността на управлението на Кирил Петков.
След спирането на доставките от „Газпром“ България не се огъна, намери алтернативни източници и не се унижи да ходи да моли руснаците да пуснат газа обратно, както всъщност се унижи служебното правителство на Румен Радев (унижение с нулев ефект при това).
По отношение на спекулациите за „едното левче печалба“ и дерогацията за „Лукойл“ публикацията на „Ди Велт“ направи вече известното и достатъчно публично – бургаската рафинерия работи на пълни обороти и голяма част от износа ѝ отива за Украйна. Да, това прилича малко на бизнеса на Майло Майндърбайндър с германците от романа „Параграф 22„. Но крайният ефект изглежда е важен и дори на моменти решаващ за украинската страна.
Външният поглед към България често е отрезвяващ, защото той обикновено издухва фалшивите етикети, които българските политици и медии обичат да си лепят: етикети на базата на приказки, а не на дела. Фабриката за фалшиви етикети е симптом на изкривена публична среда – на медии, доминирани от определени политически и бизнес кръгове, които притъпяват критичния поглед и не разобличават фалша.
Както и в случая със списъка „Магнитски„, дистанцията подпомага да се види кой кой е реално – и корупцията, и евроатлантизмът в крайна сметка са въпроси не на приказки, а на дела.