Защо Мутафчийски не биваше да реагира така на въпросите на Бенатова

генерал-майор Венцислав Мутафчийски генерал-майор Венцислав Мутафчийски

Защо Мутафчийски не биваше да реагира така на въпросите на Бенатова

Знам, че ще подразня мнозина, но мисля, че ген. Мутафчийски нямаше право да се изнервя така от въпросите на Миролюба Бенатова. Да не говорим за думите му “Очаквам да измрат много хора, яко да измрат

Знам, че с позицията си ще подразня мнозина, но мисля, че генерал Мутафчийски нямаше право да се изнервя така от въпросите на Миролюба Бенатова, а на финала на интервюто да изрече думите: „Очаквам да измрат много хора, яко да измрат“. Дори наистина такива да са очакванията му. А и то си беше по-скоро закана, която съдържаше негласно продължение от типа „щом се държите така с мен“.

Мутафчийски вече не е просто генерал или лекар

Нямаше право да реагира така не само защото професионалната етика предполага лекарят да не вещае смърт. Генералът очевидно иска да си остане просто лекар, спасил живота на милиони българи, тъй като в пандемия за спасени могат да се смятат не само излекуваните, но и незаразените. И затова единственото, което му дължим, е благодарност. За последното няма съмнение. Но то съвсем не отменя факта, че ставайки началник на НОЩ, генералът се е превърнал в политик с огромна власт („джиросана“ му от правителството).

Напоследък и всекидневието, и икономиката, и образованието, и културата пряко зависят от предложенията на щаба, които министрите обличат в заповеди. Ако това не е правене на политика… А щом си политик на власт, си длъжен да отговаряш на неудобни въпроси. Така както журналистът, ако е независим от властта, е длъжен да ти ги задава.

Независимата журналистика не носи лаврови венци за победителите, а търси проблеми и настоява властта да ги реши, като внимава доколко тези, които я упражняват, имат нужната компетентност и дали не злоупотребяват с позицията си. Пандемията далеч не отменя подобно разделение на ролите – дори допълнително изостря противоречията помежду им. Именно това се оказва трудно поносимо за генерал Мутафчийски, както се усещаше и в брифингите. Той и като военен, и като лекар е свикнал нарежданията му да не срещат обструкции. И някак не успя да влезе в ролята на политик. Защото е недопустимо ако журналистическите въпроси не ти харесват, да ги наричаш глупост или да ги прехвърляш към някой друг.

Вярно, че сред въпросите на Бенатова имаше и твърде епизодични, но тя зададе поне два ключови, на които генералът нямаше отговор. И това в последна сметка го настрои отмъстително. Първият е как ще се пресмятат три последователни дни с над 100 заразени, след които извънредните мерки ще се върнат. Защото е съвсем логично, че ако се увеличи броят на тестовете, ще се увеличи и броят на заразените и така това престава да бъде обективен съпоставителен критерий за епидемиологичната ситуация в страната. Вторият въпрос беше трябва ли и по какви правила да се правят тестове на пациенти, които влизат в болница не със симптоми на коронавирус, а за друго, защото се оказва, че често именно те заразяват медицинския персонал. Дори въпросите да не са зададени достатъчно компетентно (от журналиста не се очаква да е експерт), компетентният им отговор ще ги поправи.

Големият въпрос

Големият въпрос при това интервю, а и въобще при отразяването на пандемията, е дали за справянето с нея, както при война, може да се ограничава конституционното ни право на информация. А то, както е известно, се реализира от медиите. Отговорът, разбира се, е „не“. Най-малкото защото не беше въведено военно, а извънредно положение. Генерал Мутафчийски великодушно е изчислил, че 5% от журналистите не се справят с работата си, но докато животът продължава да е цивилен, генералите не са тези, които преценяват това.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.