Защо България e на този хал?

Корицата на сборника "Преходът. България 30 години по-късно" Корицата на сборника "Преходът. България 30 години по-късно"

Защо България e на този хал?

В НРБ бяхме длъжни угоднически да ръкопляскаме на партийната линия. Или да затворяме уста, да стискаме зъби и да се подчиняваме. Иначе – лошо ни се пишеше. Затова и до днес нямаме гражданско общество.

Това писмо от Даниела Василева избрахме като най-интересен читателски принос през годината.

Убедена съм, че състоянието на гражданското общество е мерило за степента на демокрацията в дадена страна. А когато то отсъства – значи сме в тоталитарно общество.

Гражданското общество – наша работа в наш интерес

Добре функциониращото гражданско общество представлява мрежа от структури и организации, които сме изградили ние, гражданите – в независимост от държавните институции. От неговата самоорганизация ние черпим самочувствието, че живеем в цивилизована, правова страна и участваме в ангажимента тя да остане такава.
Гражданското общество е съвкупност от нашите будни и чувствителни граждански съвести, от обществени сили със стабилна енергия, рефлекси и активности, които ние сме пуснали на свобода, за да предотвратим големи провали в обществото и да бдим за нормалното му функциониране в съответствие с моралните потребности и добрите закони и практики.
В НРБ нямаше гражданско общество. Защо ли?

По време на социализма гражданско общество нямаше – то просто не беше възможно. Спомням си онази потискаща публична среда, където или трябваше угоднически да ръкопляскаш на партийната линия, или да затвориш уста, да стиснеш зъби и да се подчиняваш. Иначе – лошо ти се пише. Бяхме длъжни да вярваме, че от гражданско общество и от нашето мнение няма нужда, защото партията знае по-добре какво ни трябва в живота – и е поела грижата да ни го осигури. Нямахме право да се съмняваме в гениалните знания и планове на нейните ръководители и в техните най-висши човешки качества и ценности. От нас се искаше да изпълняваме, за да сме добре; „безгрижно” да преглъщаме недоволството си и да забравим думите „Не съм съгласен”.
Аз смятам, че именно това беше най-големият недостатък на социализма: неговата деморализираща празнота, тормозът и насилието, които той упражняваше над човешката личност. Мълчахме, потискахме се, а проблемите се множаха и набъбваха. Чудно ли е тогава, че в един миг експлодираха в хилядни шествия и митинги, непосредствено преди и след промените през 1989 г.

Втурнахме се да консумираме свободата и забравихме за гражданското общество

Какво обаче се случи след това? Самозаблудихме се, че сме си свършили работата – просто защото сме подкрепили демократичните промени. Повярвахме, че вече сме свободни граждани, гласоподаватели с избор, хора с право да се изразяваме открито. Главозамаяхме се от новите възможности и се втурнахме да консумираме свободата, да ставаме господари на съдбите си, да доказваме, че имаме криле, че можем повече, отколкото преди. Всеки се адаптираше както може. Уви, в България това често пъти става чрез далавери, кражби и измами, със злоупотреби, агресия и насилие. А мнозинството си затваря очите и така мълчаливо подкрепя безобразията. Ето как това мнозинство започна да загърбва демокрацията още в самата ѝ зора, да се отказва доброволно от законност и гражданско общество – и успокоително да си самовнушава, че това са глупости за наивници.

Само участие в изборите не е достатъчно

Сякаш решихме, че гражданската ни активност се изчерпва с гласуването (или негласуването) на избори. Сметнахме, че след това политическите ни избраници нямат нужда от нас – да се оправят, това е тяхна отговорност, нека ги оставим да си вършат работата. Пък има и опозиционни партии, които ще бъдат коректив. Ето как пропуснахме да осъзнаем, че партиите винаги преследват свои властови интереси, а гражданското общество е другата „страна”. Когато тази „страна” не функционира, неминуемо се стига до злоупотреби с власт. Нима не се убедихме, че това е така? Не натрупахме ли вече богат опит?

Социалните мрежи – неорганизираната свобода

С появата на интернет – и особено на социалните мрежи – свободата на словото и възможностите за обществена активност придобиха нови, почти необятни измерения. И закономерно възниква въпросът: Не е ли именно това модерното гражданско общество в неговото многообразие, плурализъм, ценности и дебати, където нещата се саморегулират и се постига баланс? Може би донякъде е така. Но само донякъде. Добре функциониращо гражданско общество продължава да няма!

В социалните мрежи мненията по обществено значими въпроси често пъти се плъзгат по повърхността и обикновено са прекалено спонтанни или прекалено себични. Твърде рядко се водят дебати с легитимни аргументи и добра чуваемост. А нека не забравяме, че част от хората все още са извън социалните мрежи.

НПО, медии и интелектуален елит

И все пак ние имаме гражданско общество, ще кажат убедено някои. И ще изредят множеството неправителствени организации, ще добавят медиите, ще дадат за пример протестите. Само че НПО-тата в общия случай са се фокусирали върху проекти с ограничен обсег, а и върху собствените си проблеми. По една или друга причина те невинаги се ползват с достатъчно доверие и невинаги привличат стабилна обществена подкрепа. Така че обществото обикновено не ги възприема като изразители на неговия интерес.

Задачите и отговорностите на медиите пък не са идентични с тези на гражданското общество. Отделно от това повечето медии в България са затънали в зависимости, а граждански организации рядко заемат публична позиция в защита на уволнени журналисти. Дори съсловните им съюзи често мълчат!

Според мен интелектуалният елит в България е настроен на съвсем друга вълна: индивидуализъм, пасивно съобразяване с реалностите, без интерес към гражданското общество и с безразличие към големите обществени провали. Колкото до протестите – обикновено е срамно да ги гледаш: рехави, често пъти нагласени, понякога доминирани от видимо незаинтересовани или малограмотни хора.

Публичните скандали – далеч от големите проблеми

Но нали днес обществеността реагира, влияе, възпира, коригира – може би ще възкликне друг опонент. И ще започне да изброява десетките публични скандали, принудили властта да подава оставки, да прави промени и да дава обяснения. Да, в това има някаква истина, но въпреки това аз смятам, че не бива да си затваряме очите за едно: обществото ни свикна да се залъгва със скандали и оставя без внимание дълбоките проблеми, големите провали.

Има ли кой да отстоява законността и демокрацията?
И така, битки за отстояване на демокрацията и правовата държава в България почти не се водят. Няма кой да ги води. Работата на едно гражданско общество е да не се съгласява, да се бори срещу жестокостта, цинизма и беззаконието, чрез които се преследват определени властови и олигархични интереси. Но къде го в България това общество?

Затова и продължаваме да витаем в Прехода – напуснали тоталитаризма, но и недостигнали демокрацията. С потискащото усещане за орязана свобода, защото няма как да се чувстваме наистина свободни граждани, когато не сме изградили работещо гражданско общество, в което да желаем да участваме и на което да можем да разчитаме.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.