Заплаха за Европа ли са тези хора?

Джафар Абдул Карим Джафар Абдул Карим

Заплаха за Европа ли са тези хора?

Къде останаха прословутите ценности и човешките права, в които Европа се кълне? Крещящите жени, мъже и деца на гръцко-турската граница изглежда не са достойни, за да важат те и за тях.

Тук, на гръцко-турската граница, с всеки изминал ден вярата ми в Европа намалява. Какво се случва с благородните ценности, зад които заставаме ние, нейните граждани? Човешкото достойнство е неприкосновено – това изречение е мотото на моята германска и европейска култура. Без значение цвета на кожата, религията, сексуалната ориентация и идентичност, както и етническата принадлежност – в германската конституция е записано, че всички сме равни. Но тук, в малкия пограничен град Кастанис, все повече губя вярата си във всичко, за което разказвам при пътуванията си до арабския свят – а именно, че Европа и Германия могат да бъдат критикувани за много неща, но поне в тях човешките права се спазват.

Разочарован съм. Неприкосновеността на човешкото достойнство не съществува тук. На югоизточната си граница Европа започва да губи душата си.

Със сълзотворен газ срещу деца и майки

Гръцките сили за сигурност използват сълзотворен газ срещу деца, пеленачета и техните майки, които се опитват да издържат на тежките условия. Бежанците разказват, че са били бити от гръцките сили за сигурност на граничния пункт и изпращани обратно в Турция. Крещящите жени, мъже и деца на границата очевидно не са достатъчно хора за нас, че и за тях да важат основните човешки права.

Не можем да оставим нехуманността да ни стане навик. Ако не позволим на бежанците да преминат границата на Европейския съюз (ЕС), тогава ние самите ще минем границата на човешкото. Единство, толерантност и солидарност към хората, които са загубили всичко – имат ли още стойност тези основни европейски ценности, когато на границата избираме кой е достоен за човешки права и кой не? Човешките права не са избирателни. Те съществуват, за да защитават от произвола на съдбата слабите и изпадналите в нужда. И най-вече от произвола на другите. 

Турският президент Реджеп Тайип Ердоган използва бежанците, за да преследва своите си интереси. Не съм очаквал нищо друго от един недемократ като него. Но какво да кажем за ЕС, който спечели Нобеловата награда за мир през 2012 г. за ангажимента си към правата на човека? Какво прави ЕС? 27-те страни-членки искат да изпратят нота до Турция, че бежанците не трябва да бъдат използвани като средство за оказване на натиск. Председателят на Европейската комисия (ЕК) Урсула фон дер Лайен похвали гръцкия премиер Кириакос Мицотакис за усилията му и нарече Гърция щитът на Европа.

Заплаха за Европа?

Когато стоя тук на границата, не виждам никаква заплаха за Европа. Виждам отчаяни, премръзнали, бедни, гладни и нуждаещи се хора, напуснали родините си в търсене на по-добър живот. Това не се хора, от които трябва да се защитаваме, а хора, които трябва да защитаваме.

Гърция прекрати правото на убежище за бежанците и преустанови за един месец приемането на молби за убежище. Според ООН страната няма правно основание за подобна постъпка. Въпреки това гърците искат да се придържат към тази мярка. А аз си мислех, че страните-членки на Европейския съюз са правови държави, което значи, че в Европа законите би трябвало да се спазват. Всичко това ме оставя без думи. Правото на убежище е основно човешко право!

Тези хора трябва да могат поне да кандидатстват за убежище. А дали молбата ще бъде одобрена или не ще бъде решено в хода на предвидената за това правна процедура. Прекратяването на това право без никакво правно основание очевидно е нарушение на правата на човека. Такова нещо не би трябвало да се случва, особено след като десните радикали атакуваха служители на неправителствени организации и журналисти на гръцкия остров Лесбос. Какъв сигнал изпращаме по този начин на дясното крило в Европа?! Тази политика на изключване, на избирателно приоритизиране въз основа на произход, религия или цвят на кожата е човеконенавистна. В този случай какво ни различава от десните в Европа? Какво ни отличава от Алис Вайдел, Бьорн Хьоке или Виктор Орбан?

Никой не напуска дома си без причина. Никой не напуска дома си, ако там може да изкарва прехраната си, ако се чувства сигурен, ако има мир и децата му могат да ходят на училище. Как е възможно тези няколко хиляди души на външната граница на Европа да накарат европейците да забравят всички свои ценности?

Бундестагът дори отказва да приеме няколко хиляди бежанци от Гърция. Зелените поискаха Германия да отвори вратите си за 5 000 деца, бременни жени, пътуващи сами жени или такива, които са били травмирани тежко от гръцките лагери. Бихме могли да сме на тяхно място. Защо оставяме тези хора, които са в нужда, сами?

ЕС заравя глава в пясъка

Правилният начин за действие в тази ситуация би бил чрез незабавна хуманитарна помощ, контрол и проверка на самоличността на бежанците край границата. Вместо това 26-те европейски лидери заравят глави в пясъка и изпращат на Гърция 700 милиона евро спешна помощ, за да подсигури границата. С цената на това, че с всеки изминал ден пред вратите на нашия континент ще се разраства този лагер на мизерията с болни и травмирани деца, жени, хора.

Къде са правата на човека в Европа, когато са необходими? Не искам да губя вяра в тях. Искам да продължа да пътувам до арабския свят и да разказвам, че в Европа правата на човека се отстояват!

Джаафар Абдул Карим, на 38 години, е главен редактор и водещ на младежкото предаване на арабски език „ShababTalk” на Дойче веле. Със своите социално-критични теми форматът достига до милионна аудитория в Северна Африка, Близкия Изток и региона на Персийския залив. Джафар Абдул Карим е роден в Либерия, родителите му произхождат от Ливан. Израснал е в Швейцария и е учил в Дрезден, Лион, Лондон и Берлин, където живее днес.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.