За жените в българската политика

За жените в българската политика За жените в българската политика

А българинът отговорил: (…) най-много обичам мама” – така завършва един виц, за който ме подсети номинацията на Цачева за президент. Аз обаче няма да иронизирам майчинската фигура в политиката.

Запитали англичанина, французина и българина кого обича повече – съпругата си или любовницата си. Англичанинът като истински джентълмен отвърнал, че обича и двете, но предпочитанията му все пак клонят към семейната му половинка. Французинът, прочут със страстния си авантюризъм и слабост към изневерите, естествено дал обратния отговор. Какво заявил българинът ли? “Обичам ги и двете, но най-много обичам мама.” За този виц ме подсети номинацията на Цецка Цачева за кандидатпрезидентската надпревара, а после и последвалите нумерологични тълкувания на една депутатка от ГЕРБ по повод изтеглянето на №17 в изборната листа: “Едно и седем прави осем, а осем е числото на майката“.

За разлика от мнозина аз няма да иронизирам майчинската фигура в политиката, напротив: ще си позволя да забележа, че стремежът към политически матриархат е неслучайна и все по-трайна световна, а не само българска тенденция, която за добро или лошо видимо си проправя път, макар и не особено лесно.

Те са толкова различни

Жените в българската политика вече съвсем не са малко. Някои от тях си изградиха с годините име и авторитет, разпознаваеми са и с възгледите, и с присъствието си в законодателната, в изпълнителната и в местната власт. Неслучайно устремно се “втурват” и в кандидатпрезидентската надпревара. Честно казано, не бихме могли да ги поставим под общ знаменател, камо ли да ги “обобщим“. Впрочем, социологическите проучвания буквално ни посочват с пръст качествата на най-успешните, а сред тях на първо място е Йорданка Фандъкова -кмет на столицата, която успя да се наложи с последователността и мащабите на свършената конкретна работа, с принципите си на добра стопанка на града и несуетното си, изключително премерено публично поведение. Ярка фигура в политиката, но по съвсем други прични, е юристката Татяна Дончева: в хъса й да назовава истината в дълбочина, често съвсем безцеремонно, българите разпознават един несъмнено силен боец с кауза.

Част от общество ни пък има “генетична слабост” към политкомисарското, кресливо и вождистко поведение, което демонстрират няколко от жените в парламентарно представените партии. Тягата им към децибелите на пропагандата ги отличава от по-сдържаните им колежки. Съществува и много характерен, чиновнически тип жени в политиката, които говорят с тежък административен жаргон, на недостигащ избирателите език, но това не означава, че не са натоварени с отговорност и не изпълняват задълженията си, просто са лишени от каквато и да е харизма. Не бива да пропускаме и скромните партийни работохолички, на чиито рамене и усилия се крепи невидимият, но всекидневен ход на случващото се тук и сега.

Отвъд суетата

Да си жена в политиката днес съвсем не е обикновена форма на суета или екстравагантен избор – по-скоро означава, че се е събрала много работа за вършене, както ни подсеща една от крилатите фрази на “желязната лейди” Маргарет Тачър. Да си жена в българската политика, където мачовските похвати и южняшка безцеремонност са доста вървежни, несъмнено е и сложен избор, и впечатляващо изпитание. Дори преувеличеното настървение на започналата предизборна битка за президентството ни го подсказва.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.