Само един човек може да спаси Турция

В чии ръце е спасението на Турция? В чии ръце е спасението на Турция?

Само един човек може да спаси Турция

Никой отвън не може да помогне на закъсалата Турция. Защото там в момента се опитват да подменят икономическата логика с вярата в Бога. Има само един човек, който може да спаси страната.

Икономиката, глупако!” – Преди повече от четвърт век Бил Клинтън стана президент с този предизборен лозунг. Реджеп Тайип Ердоган също знае, че процъфтяващата икономика носи изборни победи. Та нали тъкмо той в началото на 21-ви век измъкна турското стопанство от дълбоката криза: с финансови инжекции от МВФ и с реформи. Операцията беше доста успешна, Турция стана привлекателна цел за инвеститорите, а новата икономическа политика понапълни джобовете на турците и тамошният пазар също се превърна в магнит за фирмите.

Оттогава насам многобройни германски фирми също се насочиха към Турция. И по-точно: над 7000, в които работят 120 000 души. Сред тях са такива гиганти като Бош, Фолксваген, МАН, Алианц и БАСФ. Но свой шанс в Турция видяха и редица средни и малки германски предприятия.

Икономически връзки с традиция

Това не е и чудно, защото икономическите връзки между двете страни всъщност имат доста стара история. Още през 1761 г. Фридрих Велики сключва търговски договор със султан Мустафа Трети. Сто години по-късно многобройни германски търговци и занаятчии също поемат към Турция: така наречените „босфорски германци” имат значителен принос за разширяването на търговските отношения. След Втората световна война посоката на миграцията се промени. В Западна Германия пристигнаха стотици хиляди турски гастарбайтери, които имат сериозен дял в осъществяването на тъй нареченото „германско икономическо чудо“.

Така стигаме и до сегашната криза. Поради девалвацията на турската лира, тамошният пазар вече не е толкова привлекателен. А инвеститорите отдавна започнаха  да изтеглят парите си от страни като Турция, включително и поради факта, че САЩ отново се превърнаха в атрактивна цел, след като тамошната емисионна банка започна да повишава лихвите. И все пак, за тоталния срив на лирата има една главна причина: самодържецът Ердоган и неговото автократично управление. Както и да ругае „злите пазари” и „международното лихвено лоби“, колкото и да повтаря, че кризата е „американска кампания”, обективните икономически закони той не може да промени.

Ние пък си имаме Бог

И както инвеститорите, така и спестителите едва ли ще се преизпълнят с упование от думите на Ердоган: „Те си имат долари, ние си имаме Бог“. Турция е силно зависима от международната търговия и най-малкото поради това не бива да ругае долара и еврото. Такива възклицания звучат по-скоро отчаяно, отколкото окуражително.

Нито Германия, нито германската икономика могат да помогнат на Турция. Това може да стори единствено нейният собствен президент. Той трябва да създаде стабилни рамкови условия и да даде на предприемачите и инвеститорите сигурност – най-вече правна сигурност. Той трябва да уважава независимостта на Централната банка, а не да й предписва снижаване на лихвите, за да овладее инфлацията. Защото тази работа така не става.

В момента германските предприемачи в Турция внимателно наблюдават случващото се и се чудят дали да останат в страната. Особено малките и средни предприятия са принудени много добре да си правят сметката, когато – примерно – машините и материалите поскъпват, защото се плащат в долари. Производителите на текстил и на спортни стоки може да се окажат принудени да се изнесат към Азия. За всичко това Ердоган трябва да има едно наум.

Ето така закъсват онези, които се обграждат само с угодници и предпочитат да вкарат критиците си в затвора. Такава е съдбата на онези, които се опияняват от собствената си идеология и заместват икономическия разум с вярата в Бога. Нищо лично срещу Бога. Но само това не стига.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.