Поквара, разпад, пропадане. В България дъно няма

парите на българските партии парите на българските партии

Поквара, разпад, пропадане. В България дъно няма

Този път ударихме дъното“: напоследък чувам тази реплика постоянно. Но си оставам непоправим “оптимист“. Защото смятам, че в България просто няма какво да спре пропадането. И че всъщност дъно няма.

Напоследък абсурдистките вицове най-добре описват българската действителност. Като този: „Положението е толкова лошо, че по-лошо не може да бъде“, казал песимистът. „Може, може“, отговорил му оптимистът.

Сетих се за него тези дни, след като покрай поредния мултимедиен компроматен сериал чух безброй пъти разни хора да коментират, че този път вече сме „ударили дъното“. Казват го и тези, според които компроматът е истински, и онези, според които той е фалшификат. Така съответно едните възприемат премиера като главен герой и са отвратени от думите, мислите и действията му, а другите виждат в него жертва и са отвратени от методите, с които се води полическата борба.

Не е за първи път, няма и да е за последен

Всъщност, човек може да е едновременно отвратен и от едното, и от другото, понеже не е задължително едната гледна точка да изключва другата. Важното е, че говорейки за „дъното“, и двете са излишно песимистични: не, това не е дъното, може и още.

Първо, защото това съвсем не е първият подобен случай. Не веднъж и два пъти сме ставали свидетели на не по-малко омерзителни свидетелства за морална поквара, институционален разпад и злоупотреба с власт. Общото между тях е, че съответните компетентни органи винаги се съсредоточават върху произхода и авторството на компроматите, изцяло загърбвайки тяхното съдържание. Докато всичко отшуми и се забрави без никакви последици за когото и да било. И така до следващия път.

И второ, защото с абсолютна сигурност може да се прогнозира, че тепърва ни предстои да се нагледаме и наслушаме на още по-втрещяващи неща, в сравнение с които днешните аудио-визуални материали може да ни се видят като детска игра.

Защо

За да излязат от този омагьосан кръг, за да спрат пропадането, да стъпят на твърда почва и да се оттласнат нагоре, всяка държава и всяко общество теоретично разполагат с няколко инструмента: силните, независими, работещи в интерес на цялото общество институции; свободните медии; будните, активни граждани.

На институциите у нас отдавна не може да се разчита. Те бяха постепенно отслабени и превзети, за да обслужват частни политически и икономически интереси и да репресират противниците на своите господари. В момента върви процес на доовладяване на последния, частично запазен остров на независимост – българския съд. Докъде е стигнал този процес, ще си проличи в края на тази седмица, когато се очакват присъдите по скалъпения абсурден съдебен процес срещу един опозиционен политик и срещу издателя на едни от малкото останали в страната качествени медии.

Този процес, впрочем, ясно показва каква е съдбата и на медиите у нас. Голяма част от тях също бяха превзети и превърнати в пропагандни бухалки. Останалите са подложени на систематичен тормоз, тъй че едва се крепят на повърхността.

А и ефектът от техните усилия е едва забележим, тъй като броят на будните граждани, проявяващи нетърпимост към всеобщия разпад и готови активно да защитават правата и свободата си, изглежда е паднал доста под критичния минимум. За сметка на незаинтересоваността и безразличието, родени от разочарованието, отвращението и страха. На огромното мнозинство изобщо не му пука какво се чува във въпросния запис и какво се вижда на снимките от премиерската спалня.

Безнадеждно

Песимистите, които твърдят, че сме „стигнали дъното“, сега се чудят „дали ще продължим да копаем“. Не, няма. В това отношение аз съм непоправим „оптимист“, защото смятам, че няма какво да спре пропадането. И че всъщност дъно няма.

За край още един абсурдистки виц: „Ние се надявахме положението да се влоши, а то стана безнадеждно“.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.