По трима в стая, с две тоалетни за 20 души

Психично болните в България Психично болните в България

По трима в стая, с две тоалетни за 20 души. Психично болните в България в битка за достойнство.

Мизерни битови условия, липса на персонал и добра рехабилитация, обществено стигматизиране – психично болните в България се сблъскват с огромни проблеми. За някои от тях пише в репортажа си Агенция Франс Прес.

В психиатрията на Курило край София около 100-ина пациенти бавно гаснат в леглата си насред мизерната обстановка, се казва в материала на Агенция Франс Прес. Директорката на болницата Цветослава Гълъбова казва, че ситуацията там е представителна за състоянието на психиатричните болници в цялата страна. От 12-те държавни болници, лекуващи хора с психически разстройства, 11 се намират в отдалечени места като Курило. Агенцията пояснява, че това е така още от времето на комунизма, когато психично болните е трябвало да бъдат скрити от погледите на хората, за да не развалят образа на социалистическия рай, описван в официалната пропаганда.

Близо 30 години след края на комунистическия режим, България си остава най-бедната страна в Европейския съюз и все още изпитва затруднения да осигури адекватна медицинска грижа за хората, страдащи от психически разстройства, коментира агенцията и пояснява, че леглата в психиатричните болници са недостатъчни, за да обхванат всички нуждаещи се, и че има списъци на чакащи, които в момента съдържат над 900 души. Построена в началото на 20 век, психиатричната болница в Курило е най-голямото подобно лечебно заведение в околностите на София.

Предразсъдъци и изолация

Условията в болницата са тежки – на 20 души се падат общо 2 тоалетни, пациентите са по трима в стая, а металните легла, на които спят, са единственото им лично пространство. Освен с материалните несгоди, хората, страдащи от психични заболявания, се сблъскват с всякакви, широко разпространени предразсъдъци. В репортажа на АФП се споменава изказването на вече подалия оставка вътрешен министър Валентин Радев, който след едно убийство, извършено от психично-болен, обяви, че „хора с психични увреждания не могат да се разхождат свободно навсякъде. Те трябва да са задържат и да се охраняват“. 

“Стигматизацията е широко разпространена в обществото, дори и сред лекарите”, твърди проф. д-р Дроздстой Стоянов, старши съветник по психиатричните въпроси в Министерството на здравеопазването. Професорът бе поканил експерти от Европейската психиатрична асоциация в България, които да дадат своите препоръки за извършване на реформи в системата. В доклад от 2017 г. Комисията на ООН срещу изтезанията изрази своята загриженост  относно “високата честота на неподходящата или ненужна неконвенционална институционализация” в България като същевременно отбеляза липсата на “независим механизъм за проверка или мониторинг на институциите за психично здраве”.

В доклада се засяга също и темата за продължаващия проблем с изолацията на подобен тип болнични заведения, които “все още се намират на  отдалечени места”, пише АФП. Цветослава Гълъбова споменава и своя опит: “Помолихме болницата да бъде прехвърлена в София, но общинските власти заявиха, че първо трябва да се проведе референдум по въпроса”, казва тя, посочвайки, че идеята в крайна сметка е отпаднала.

Президентът на Европейската психиатрична асоциация Силвана Галдеризи заявява пред АФП, че е “изключително опасно за физическото и психично здраве да се прекарват часове без никаква работа”. В материала авторите споменават малката ферма край Курило, съществувала по време на комунистическия режим, в която болните са можели да работят, осъществявайки по този начин някаква форма на рехабилитация. Днес фермата не съществува, а държавата не разполага със средства, за да осигури каквато и да е рехабилитация за пациентите с психични разстройства. Въпреки това семействата на пациентите често са склонни да оставят своите близки на милостта на такива институции в продължение на години. Според Галдеризи един от основните проблеми в България е именно фактът, че “подобни институции продължават да съществуват: те са много изолирани, твърде големи и не разполагат с достатъчно персонал, който да покрие нуждите на хората в тях”.

Политическата воля е от ключово значение

Нашият бюджет е меко казано нелеп и абсурден”, обяснява професор Мая Стоименова, директор на психиатричната клиника на Медицинския университет в Плевен. Както и други подобни институции, нейната клиника също се бори с това да осигури заплатите на основния персонал, който се грижи за  пациентите. Средната заплата на здравен работник, специалист по рехабилитация, е 630 лева месечно, а тази на психиатрите – средно около 450 евро. Медицинските сестри взимат по около 250 евро месечно, посочва Агенция Франс Прес. В други европейски страни “тези хора могат да печелят най-малко два и половина пъти повече”, твърди Галдеризи.

За България ще бъде трудно да се конкурира с другите държави от ЕС по отношение на заплатите на специалистите, при положение, че едва 2% от здравния бюджет на страната е предвиден за психично здраве. Европейската психиатрична асоциация препоръчва той да бъде увеличен до 10%.

Що се отнася до реформите в сектора, експертите посочват, че България изостава дори от другите бивши комунистически държави като Полша и Чехия. Под натиска на Европейския съюз и ООН, правителството вече е очертало някои мерки за подобряване на грижата за психично болните. Тази година е стартирал 3-годишен план за действие, който включва закриването на 10 институции с недостатъчен персонал и замяната им с дневни центрове и малки жилища, които ще предлагат грижа за болните. Държава трябва да извърви дълъг път в тази посока, казва Галдеризи и завършва: “Политическата воля е от ключово значение”.  

ДОКЛАД ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ ПРЕВАНТИВЕН МЕХАНИЗЪМ В ДОМ ЗА ВЪЗРАСТНИ ХОРА С УМСТВЕНА ИЗОСТАНАЛОСТ – ГР. БАНЯ, ОБЩИНА КАРЛОВО (09.01.2018 г.)

Омбудсманът Мая Манолова

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.