Паметник на какво е паметникът на Съветската армия?

паметник на Съветската армия София паметник на Съветската армия София

Паметник на какво е паметникът на Съветската армия?

Сега е моментът да махнем паметника на Съветската армия. Въпрос на елементарно демократично приличие е да премахнем паметника на Съветската армия в София. Защото това е отлята в бронз и камък пропаганда на наложения ни отвън комунистически режим.

Крайно време е паметникът на Съветската армия в София да бъде демонтиран. Защото такава е волята на демократичната общност в страната. И защото такова е решението на органа, който има легитимното право да се разпорежда с паметниците в града – Столичният общински съвет. То е взето още през 1992 година и не е отменено и до днес, но Руската федерация възпрепятства изпълнението му. Прави го директно – чрез свои емисари. И индиректно – чрез мощното си лоби в нашия политически и обществен живот. Фактът, че вече три десетилетия тя успява да запази паметника, е по-важен и от самия паметник – защото демонстрира неотменената власт на бившия Съветски съюз. Каквото, впрочем, е и внушението на съветския шмайзер, високо вдигнат от върха на паметника в софийското небе.

Паметник на какво е паметникът на Съветската армия?

Напоследък Руската федерация се готви да прибави към политическия и правен натиск – „с цел да предотврати нарастващия брой случаи на унищожаване или увреждане на символите на военната ѝ слава”, включително в чужбина. Тези случаи се криминализират с поправка в Наказателния кодекс, която трябва да влезе в сила от декември, като наказанията са солени глоби и дори затвор. Поправката очевидно идва в отговор на стремежа на държавите от някогашния съветски блок да се очистят от символите на комунистическото си минало в съответствие с приети от тях съвременни закони, които обявяват комунистическия режим за престъпен и забраняват пропагандата му. Във Варшава например през 2018 година бе премахнат и последният съветски монумент. При нас, уви, това е немислимо, макар че и ние си имаме такъв закон. Въпрос на елементарно демократично приличие е обаче да бъде премахнат поне паметникът на Съветската армия – и то именно като форма на комунистическа пропаганда, а не като естетически факт (фигурите му си заслужава да бъдат съхранени, защото, макар и в канона на задължителния за периода социалистически реализъм, са правени от най-изявени наши скулптори – Васка Емануилова, Мара Георгиева, Любомир Далчев, Иван Фунев).

Правен нонсенс е руската държава да се разпорежда с чужда собственост, каквато са паметниците в други държави. Независимо на каква тема са посветени. Има основание Русия да не допуска поругаване на телата на умрели или местата, където са погребани нейни граждани, както е посочено в законопроекта. В София обаче под такава защита попада по-скоро паметникът-костница на съветските воини в квартал „Лозенец”. Докато паметникът на Съветската армия в центъра на града не е място на преклонение пред паметта на жертвите (тук оставяме настрана дебата дали съветската армия е дала жертви в България), а място, което възхвалява победата. Но чия победа и над какво?

Традиционната версия, че в случая става дума за победата над фашизма, трудно издържа – дори само заради факта, че ролята на антифашистката коалиция, която постига тази победа със съвместни усилия, е изключена по условие. През 1954 година, когато паметникът е открит в присъствието на съветския маршал Сергей Бирюзов, съюзниците в тази коалиция отдавна вече са идеологически врагове. Така че софийският паметник на Съветската армия възхвалява съвсем друга победа – на перманентната революция, започнала в Русия през 1917 и в резултат от войната разширила териториите си чак до България. И това не е интерпретация, а съществена част от „текста” на монумента – неговият източен орелеф представлява композицията „Октомври 1917“. С други думи: паметникът е отлята в бронз и камък пропаганда на наложения в страната комунистически режим. Същият този режим, който след падането на Берлинската стена е обявен за престъпен, заедно с пропагандирането му. Така че престъпление няма да е демонтирането на паметника, както иска да го изкара руският проектозакон, а съхраняването му, както е според нашия закон.

Сега е моментът

Това демонтиране трябва да включва най-малкото разрушаване на 37-метровата пресечена пирамида, която, търсено или не, превръща стъпилия върху нея съветски войник в символичен образ на завоевателя – високо над пъплещото в краката му местно население. Компанията му – български работник и майка с дете, не омекотява въздействието. Точно обратното: по оста въоръжен-цивилни издайнически напомня за окупационния характер на онзи режим.

Нека да оставим паметниците да говорят за своето време – несъстоятелността на подобни доводи става кристално ясна, ако си представим какво би било, ако докато сме били съюзници на Германия, бяхме издигнали паметник на Хитлер. Щеше ли да „радва” и до днес скейтбордистите в някоя градинка?

Любител съм на софистицираните позиции, които отчитат доводи от различен порядък, но този паметник в този вид не може да има място в центъра на столицата на некомунистическа държава. Освен ако тази държава е неизлечимо зависима от комунистическото си минало.

А що се отнася до готвения от Русия закон – той е добър повод демонтирането на паметника да стане до декември, защото дотогава дори за нея това няма да се счита за криминално деяние.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.