Паметниците на Червената армия в България

Как Червената армия грабеше България Как Червената армия грабеше България

Паметниците на Червената армия в България: Колко са на герои и колко – на случайни лица?

Руската дипломация се бори яростно за запазването на съветските военни паметници в България, макар че някои от тях са посветени на измислени герои и на нелепи случайности.

В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви.

До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.

Погребаните в България са 1089 души 

Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.

В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.

Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.

Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.

Паметниците се множат

Костите на някои от погребаните войни са премествани на друго място и така се увеличават паметниците, тъй като и старите плочи остават. През 2016 г. на руски парцел в столичния квартал Княжево е открит паметник “на мястото, където са препогребани 14 съветски войници, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от тези 14 войници са починали от раните си, а останалите – в автомобилна катастрофа.

Няма нито един описан случай на загинал в бой с фашисти в България и това вече се признава и от Русия. Но за сметка на това някои от описаните като “руски военни погребения” са меко казано нелепи. Така петербургската обществена организация “Помним всех поимённо” (Помним всички поименно) е включила в списъка и гробовете на Тодор Живков и Владимир Заимов, тъй като са Герои на Съветския съюз.

Яростта, с която руската дипломация се бори за запазването на тези паметници у нас и другаде в Източна Европа, говори, че на тях се гледа като на артефакти, маркиращи имперската ѝ зона на влияние.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.