Нуждае ли се “Под игото” от превод?

"Под Игото" Иван Вазов "Под Игото" Иван Вазов

Нуждае ли се “Под игото” от превод?

Под игото” хем е нещо като светиня за българската литература, хем става все по-неразбираема заради многобройните турцизми. Така че: какво да правим – редно ли е да се “превежда” този текст?

Знаем, че модерната култура се храни от скандалите. У нас те често мобилизират най-широки дигитални маси. Караме се за това коя песен да изпратим на Евровизия или как точно да се илюстрират романите за Хари Потър. И ето ви я новата вълна от възмущение около опита за осъвременяване на „Под игото“. Този път тя поставя на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важно – да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос често се е появявал в историята на религиите като спор между тези, които искат да адаптират свещените текстове към съвремието и фундаменталистите, които смятат, че не бива да се пипа нито запетайка.

Е, малко пресилвам, защото текстът на Вазов е общо взето разбираем за съвременния читател. Основният проблем не са обясненията към „гологлав“ или „посегателство“, с които се подиграват медиите – проблемът са турцизмите. И именно тук проектът на издателство „Византия“ ни поставя пред едно нерешимо противоречие. От една страна, произведението е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга – то става все по-неразбираемо заради обичайните навремето турски думи. Да ви дам примери от първите няколко страници на романа:

Машала, будала, джанъм, челеби, хайдути (в оригиналния си смисъл на „разбойници“), Вай, ханзър ериф!“ „Гечмиш ола, бай Марко!.

Нежеланието да приемем, че сме били част от Османската империя

От една страна светиня, от друга – турски. Ами нали същият този лингвистичен патриотизъм чисти езика ни от турцизми вече близо век и половина? От „Атака” даже искаха Мусала да преименуват, че значело „близо до Аллах“. Драмата ни е в нежеланието да приемем, че нашите земи са били част от Османската империя и предците ни в голямата си част са говорели турски, за да се разбират с официалните власти, пък и с другите етнически групи. Заличавайки езика, ние на практика обезсмисляме и самия роман на Вазов – защото ако е нямало Османска империя, нямало е и срещу какво да се бунтуват героите. Малко като в „Майстора и Маргарита“, където литературният критик Берлиоз настоява поетът не просто да покаже, че Исус Христос е лош, а че изобщо не е съществувал.

Е да, но османското наследство си е наше (наред с елинското, византийското, съветското…) и да го отхвърляме е признак не на патриотизъм, а на комплекси. И от това, че го смятаме за наше не следва, че искаме да върнем на власт Султана, нали така? Следва, че възприемаме миналото в цялото му богатство, със светлините и сенките. Да преведем турцизмите у Вазов означава да теглим още една черта върху миналото си.

Езиковият пуризъм у нас вече век и нещо заменя турските думи първо с руски, после с френски и немски, после пак с руски, сега пък – с американски. За разлика от английския например, който си запазва близо 60-те процента френски езиков фонд, наследство от нормандския нашественик. Спомням си, че навремето основна квалификация на редактора у нас беше в това да гони „чуждици“ като им намира „български“ съответствия. И кои са точно тези изконни български думи, разбира се, никой не знаеше, защото думите пътуват, метаморфоризират, адаптират се.

Какво печелим от пуризма? Езикът ни просто обеднява. Защото турцизмите у нас са се обособили в неповторим стилистичен пласт, съдържащ лека диалектност, тарикатлък, архаизъм, интимност. Ха преведи на славянобългарски думички като кефбошлафакъл! Каква била разликата между нашето яваш-яваш и испанското маняна? Ами то е същото, само без целия този стрес… „Под игото“ още не се е отдалечило от съвременния човек като например „История славянобългарска“ или „Шестоднев“, които със сигурност имат нужда от превод. Напротив, романът може да обогати речника на учениците с някои позабравени колоритни думи. Четенето на текстове от далечни епохи предполага усилие и за вникване в думите на онази епоха – част от смисъла на литературата е да се пренесеш не само в сюжета, но и в семиотиката, в начина, по който са конструирали смисли, които днес са ни вече чужди. Така впрочем се учи чужд език – не просто превеждаш думите, а се опитваш да разбереш как мисли другата култура.

За да не поражда българската история само досада

Според мен, имаме повод да поговорим и за нещо друго. Започва да става все по-неадекватно „Под игото“ да се учи като литература – та чак да си явява на първите места в класации за любим роман, което ми звучи малко лицемерно. Това вече е исторически текст, документ за раждането на нашата национална литература – трябва да се чете и анализира като свидетелство за една важна епоха – може би от по-големи деца, може би в по-специализирани часове, не знам.

Забелязвам, че младите развиват напълно несправедлива неприязън към подобни текстове, защото очакват в тях да намерят естетическото преживяване, което им носят любовните или фентъзи сюжети. А пък се сблъскват с национално-патриотични поуки. От една страна не добиват навика да четат за удоволствие, от друга – се изпълват с досада към българската история. Неочаквано лоша комбинация!

Всякакви неща правят по света – не само осъвременяват Шекспир или Расин, а и предлагат на учениците преразказ на основните моменти от сюжета – после в часа се анализират определени пасажи. А който реши да се посвети на филологията – нека да чете внимателно и изцяло, с речник в ръка. Аз не виждам в това нищо скандално. Въпросът е какво искаме да постигнем: досаден ритуал по сакрализация на определени четива или разбиране на една минала епоха, когато не само хората и нравите, но и езикът е бил различен от нашия.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.