Не една, а няколко Българии

Не една, а няколко Българии Не една, а няколко Българии

Българското усещане за провал

Българите са засегнати от всички несгоди на съвремието – застаряване, бедност, масова емиграция, срив на образованието, разширяване на гетата. Има обаче и още един проблем и именно той е най-голямата злина за България. Две трети от българските пенсионери са застрашени от бедност. Гетата в България далеч не се изчерпват с ромските квартали.

Населението на България застарява два и дори три пъти по-бързо, отколкото населението на САЩ и Франция например. Даже силно застарялата унгарска нация “побелява” по-бавно в сравнение с България. Това обаче далеч не е единственият проблем на страната. Близо две трети от българите в пенсионна възраст попадат в рисковата група на застрашените от бедност и социално изключване. Голяма част от младите и можещи професионалисти пък напускат родината, редом с полуграмотни и неграмотни жители на ромските гета. На този фон в България се усеща остър дефицит на кадри по редица технически и медицински специалности, а същевременно дялът на нищонеправещите младежи не спира да расте. Понастоящем те са почти 30 на сто сред хората на възраст между 15 и 30 години и изхранването им поглъща близо три на сто от брутния вътрешен продукт.

Обречени на провал?

Социалният антрополог Харалан Александров е на мнение, че общото усещане за безизходица, катастрофа и дори апокалипсис е характерно не само за българите, но и за много други общества. Той определя общото духовно състояние на българската нация като тревожно-депресивно. Според него това е най-често наблюдаваната диагноза в България в последно време. “Българите са тревожни, защото постоянно имат усещането, че не се справят, че животът им се изплъзва и не могат да разберат какво им се случва. Върху тази тревожност се наслагва и депресивното преживяване за личен и преди всичко за колективен провал. Ако има нещо неизменно през годините на прехода, то това е убедеността, че ние се проваляме като общество, дори когато успяваме да се спасим поединично. Интересното е, че това усещане не изчезна дори в краткия период на скромен икономически растеж и прилив на инвестиции до началото на настоящата криза, когато част от хората постигнаха известен напредък“.

Най-голямата злина

Той смята, че за общата несигурност допринася невъзможността да се предвиди политиката на правителството и промените в законодателството, което съсипва всички обществени дейности, но най-вече бизнеса. “Постоянно някакъв самодеен законодател се втурва да променя нормативната рамка без никаква оценка на ефекта от тези промени. Причините за това варират от идеологически приумици през популизъм до брутален лобизъм. Така правният фундамент, който другаде гарантира предвидимост и устойчивост, в България се превръща в минирано поле, преминаването през което подлудява всички. Този законодателен произвол отблъсква инвеститорите и до голяма степен обезсилва ефекта от плоския данък. Този къс хоризонт при правенто на публичните политики е особено видим в ситуация като сегашната, в която правителството не управлява, а оцелява“.

Българите копнеят някой да им обясни случващото се с тях и с държавата им, като същевременно им предложи убежище и закрила от вятъра на промените“, смята социалният антрополог. Според него, именно в това е разковничето за разцвета на популизма и за пришествията на неговите харизматични месии по света и у нас. “Тоталният провал на българската политическа класа се състои в нейната невъзможност адекватно да обясни на хората посоката и смисъла от промените и по този начин да им помогне да се подготвят и справят с предизвикателствата на променящия се свят. Така българите се оказват общност, която е брулена от всички несгоди на съвременната модерност, каквито са застаряването, масовата емиграция, срива на образованието, разширяването на гетата, които обхващат далеч не само ромското население. Най-голямата злина обаче е липсата на добро управление и на лидерство, което да създава стабилност и сигурност“.

Не една, а няколко Българии

Според него характеристиките на гетоизираното население в България не се свеждат само до етническия му произход, но включват и маргинализиращите се българи от откъснатите селски райони, които все повече заприличват на старчески домове на открито, както и жителите на обширните градски панелки с висока престъпност. “Гетото е белег на бедния и лишен от перспективи социален живот, на устойчивото усещане сред обитателите му за групов и личен провал, на ниската образованост и неспособност за ориентация, на застрашителните нива на агресия, насилие и самоуправство, на чувството за ненавист към успелите, както и на ширеща се зависимост от алкохол и психотропни вещества. В този смисъл подивелите младежи от футболните агитки от ЖК “Люлин” например също са представители на гетото наред с просяците от ромските квартали“.

Според учения едно от най-драматично нарасналите неравенства в съвременна България са огромните регионални различия. “В България вече има както полюси на бедността и отчаянието, така и полюси на развитието. Идете във Видин и няма как обезлюдяващият се град с голямата си безработица и запуснатите квартали да не извика у вас асоциация за гето. Съвсем друго е усещането в Бургас на другия край на България, където предприемаческият кипеж и белезите на развитие решително доминират над остатъците на социалистическата запуснатост. Много български села застаряват и се обезлюдяват, докато помашки села в Западните Родопи са пълни с живот и с млади хора. Просто трябва да спрем да мислим за България като за хомогенна територия“.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.