Народният театър “Иван Вазов”

Народният театър "Иван Вазов" Народният театър "Иван Вазов"

Народният театър “Иван Вазов” се помещава в сегашната си сграда от 1907 година. Тя е дело на австрийските архитекти Херман Хелмер и Фердинанд Фелнер. Те са изключително известни по това време и проектират националните театри в Унгария, Хърватска, Словакия, Румъния, и редица други опери и театри в Австрия и Германия. Софийският им проект прави впечатление като една от най- интересните техни творби, дори известно австрийско архитектурно списание пише за нея през 1907 година.

Откриването се състои на 3 януари 1907, като в началото на века, най-големите сгради в София са театърът и печатницата. Специално за откриването на театъра е написана и пиеса, а на тържеството присъства целият столичен елит. Именно поради този факт, студенти, които не са поканени на събитието, организират демонстрация, на която освиркват княжеското семейство. На проведено заседание след това е решено Софийският университет да бъде затворен за 6 месеца.

На 4 февруари 1923 е извършен атентат срещу Александър Стамболийски по време на представление.Хвърлена е бомба, която избухва, но няма убити и представлението продължава. За съжаление седмица по–късно избухва пожар, който разрушава почти цялата сграда и само фасадата се запазва. Реконструкцията e завършена след шест години от германеца Мартин Дюлфер и българина Кирил Чапаров. Те строят сградата, която познаваме днес. Тя се различава от оригинала по сцената, където всеки квадратен метър е подвижен, считано за революционна технология за времето си.

Бомбандировките през Втората световна война, разрушават части от сградата и тя отново е възстановена. През 1975 е направено цялостно реставриране и е изградена Камерна сцена. Любопитно е, че въпросната сцена е изградена над подземна река.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.