Може ли да се вярва на Китай?

Китай COVID19 Китай COVID19

Може ли да се вярва на Китай?

И да е допуснал грешки – с коронавируса или по друг въпрос, Китай няма да ги признае никога. Местните управници не допускат слабости и съмнения, което никак не улеснява общуването с тях.

В Китай общо-взето никой не ти пречи да забогатееш, макар страната да се управлява уж от комунистическа партия. От известно време насам семействата дори могат да раждат по повече от едно дете. Но ако решиш да задаваш въпроси на правителството, можеш да си създадеш доста неприятности. Защото ако питаш за неговите действия, значи имаш някакви съмнения. А управниците смятат, че съмненията подкопават стабилността в страната. И който сее съмнения, бързо може да се окаже в съдебната зала, след което – и в затвора. Обвинението гласи: подкопаване на държавния авторитет.

Напоследък китайското правителство реагира особено чувствително, когато му се задават въпроси, свързани с пандемията. Ако питащият е китаец – с него се действа по изпитаните методи. Но ако въпросите идват отвън, Пекин реагира с възмущение. Тези неща не бивало “да се политизират“. И нямало “никакви доказателства“, че коронавирусът бил случайно изпуснат от лаборатория в Ухан. Да, вярно е, доказателства няма. Но светът трябва да знае как и защо се стигна до сегашното положение  – трябва, понеже е в негов интерес. И доколкото няма съмнение, че злото тръгва именно от Китай, тъкмо властниците в Пекин носят отговорността да изяснят фактите и да предоставят доказателствата.

Но за такова нещо се иска политическа откритост, каквато китайската система не притежава и не допуска. Просто защото резултатите от едно истинско и задълбочено разследване (за каквото настоява например Австралия) не могат да се знаят предварително. С други думи, може да се окаже, че Китай нещо е сбъркал. Но Китай просто не може да сбърка нищо сериозно – или поне така мисли китайското ръководство.

Само че за останалия свят това твърдение извежда на дневен ред някои принципни въпроси, които отиват далеч отвъд пандемията. Защото международната тежест на Китай непрекъснато нараства – независимо дали това ни допада или не. Какви отношения може да поддържа една държава (Германия) или един съюз (ЕС) със страна, спазваща само онези правила, които сама е изработила? И нима може да се вярва на правителство, което смята за смъртна обида всеки призив да открие картите си? А ако нямаме доверие на това правителство, какво следва в политическо и най-вече в икономическо отношение?

Нищо чудно, че тези въпроси излизат на преден план тъкмо днес. Да, Китай и преди пандемията се е случвало да показва истинското си лице. Години наред обаче европейските политици и най-вече бизнесът виждаха китайското развитие единствено в розово. Икономическият прогрес на страната без съмнение е грандиозен и от него печели не само Китай, но и останалият свят. А политиката върви по петите на търговията и политическото влияние на Китай расте успоредно с нарастващата му икономическа роля. Сама по себе си тази констатация е тривиална. И на Запад години наред доминираше схващането, че няма никакъв проблем.

Проблем обаче има. Защото политическото влияние на Китай изобщо не е толкова еднопланово и брутално, колкото във времената на европейските колониални империи. Ето защо напоследък мнозина са принудени мъчително да се разбуждат. И осъзнават, че ако поиска, Китай всъщност може да действа много енергично и агресивно.

Сегашната ситуация е неудовлетворителна и изходът от нея навярно не е само един. Грешка би било, ако тръгнем например да орязваме икономическите си връзки с Китай. Винаги обаче трябва да се обмисля дали една инвестиция, която заради печалбата е най-добре да се направи в Китай, не би било по-правилно от – най-общо казано – политико-стратегическа гледна точка да поеме в друга посока, например към Европа.

Китайското ръковдство естествено се радва на нарастващото си външнополитическо влияние. Но когато работата опре до това, че нарастващото влияние върви ръка за ръка с нарастваща отговорност, Пекин започва да се ослушва. Отговорност означава да се съобразяваш с интересите на другите – нещо, което никога не е било голяма сила на китайското ръководство. Това ръководство предпочита да проповядва своя тесногръд национализъм.

Взаимното доверие с Китай допълнително се обременява от факта, че ръководството в Пекин изобщо не е сигурно в своята позиция. Точно това почти изцяло обяснява големия шум, който то вдигна вътре в и особено извън страната във връзка с пандемията.

Правителството само се вкара в дилема. То мисли, че демонстрира слабост, ако признае допускането на грешки. А който демонстрира слабост, губи легитимност. От тази задънена улица китайците трябва да се измъкнат сами. А останалият свят трябва да се откаже от неправилната констатация, че Китай не бива да бъде критикуван.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.