Коронавирус в България: ако гневът се отпуши …

Коронавирус прибиращите се в България Коронавирус прибиращите се в България

Коронавирус в България: ако гневът се отпуши …

Гневът търси върху кого да се стовари. Върху китайците, върху ромите, върху ЕС. Засега гневът се преглъща, но ще се трупа, ако епидемията от коронавирус се разрасне. И тогава всяка дума на криво може да го отпуши.

Масовите бедствия са проверка за солидарността на нацията, защото оцеляването на всеки повече или по-малко зависи от поведението на всички. При нас дългът към другия след появата на коронавируса беше формулиран така: дойде време младите да спасят старите, като си останат в къщи. Социалното дистанциране от прагматична мярка се превърна в морален императив. Физическото разделение стана израз на човешка близост.

На нацията ѝ се наложи да живее според непознати ограничения и съществуването ѝ заприлича повече на литература, отколкото на реалност. За това какво още може да ѝ се случи е по-лесно да разбереш не от новините, а от роман. Например от „Чумата” на Албер Камю, която е сред най-четените напоследък книги. Според нея, състоянието на общност, поставена под карантина, минава през пет етапа: отричане, гняв, всепозволеност, умора и депресия, смиреност.

Благодаря! #COVID19

Остани вкъщи това може да спаси живот 💕 #COVID19 Благодаря! Thank you!

Slået op af град София i Lørdag den 28. marts 2020

Носталгия по една командна система

Най-напред, въпреки фактите, не искаш да приемеш, че оттук нататък животът ти ще бъде друг. Началното отричане бе особено типично за богати и самоуверени общества като английското и американското, докато ние твърде бързо се примирихме с това, че идва бедствие и се налагат рестрикциите.

Защото, ако „животът преди” не е бил чак толкова хубав, е по-лесно да се откажеш от него. А и заради ширещата се соцносталгия, която по същество е носталгия към една командна система, където властта ти дава сигурност, само доколкото решава вместо теб и ти диктува от телевизора какво да правиш. Пандемията бавно реставрира социализма. Известна съпротива проявява малка либерална общност – не заради мерките срещу разпространението на вируса, а заради риска те да се превърнат в стил на управление.

Гневът. Той извира от риторичния въпрос: защо всичко това ти се случва, точно сега, точно тук, точно на теб. И търси върху кого да се стовари. Върху китайците, върху заразените, върху ромите, върху институциите, върху ЕС… Но засега поне трудно се намират убедителни аргументи вината да се припише на някого. Дори БСП, въпреки специалното участие на президента, води половинчата битка с правителството, по-скоро по политическа инерция, отколкото от желание да му вземе мястото. Гневът се преглъща, но ще продължи да се трупа, ако пандемията се разраства и тогава всяка дума или крачка на криво може да го отпуши.

Всепозволеността е третият, най-опасен етап, когато дотолкова се чувстваш застрашен, че ти падат задръжките и се спасяваш „по единично” – без да се интересуваш от последствията за другите. Но това е и време, в което се раждат герои – те запазват моралния си континуитет и работят за общото благо, жертвайки своето собствено. Вече се очертаваха кандидати за такава слава, макар че още им е рано. А и дано въобще не са ни нужни, дано заобиколим етапа на крайни човешки низости и висоти.

Един все по-горещ политически въпрос:

Умората вече се чувства – на първо място сред медиците, от които се очаква да заместят поне още двама емигрирали. Постепенно ще става все по-горещ политическият въпрос: Какво направи България, за да задържи своите лекари и сестри? Депресията също е неизбежна за хора, затворени между стените на дома си. Особено в общество, което дори не си направи труда да вникне в Истанбулската конвенция и да я приеме.

Накрая смирението. Общото бедствие е шанс да си дадеш сметка за собствената си незначителност, да се смириш. И може да сложи край на посткомунистическата алчност, превърнала далаверата в местен знак за престиж. Кой знае дали пандемията няма да измести и Гешев… Едно обаче ми се струва сигурно – когато всичко приключи, ще започне ускорена смяна на публичния елит в страната, като в новия задължително ще влязат заслужилите борци срещу коронавируса.

Джеф Бъкли – Алелуя

Остани вкъщи това може да спаси живот 💕 #COVID19 Чувал съм, че имало е тайнство в струната,на която свирел е Давид, за да удовлетвори Бог,но на теб не ти пука за музиката, нали?Продължава така -четвъртият, петият.Тъгата (минорът) намалявала, а радостта (мажорът) се умножавала.Обърканият крал е композирал за Божията слава .АлелуяАлелуяАлелуяАлелуяВярата ти беше силна, но ти трябваше доказателство.Видя я къпеща се на покрива,красотата й и лунната светлина те покосиха.Тя те върза на кухненския стол,разби трона ти и отряза косата ти.И от устните ти извлече Алелуя.АлелуяАлелуяАлелуяАлелуяЕ, скъпа, бил съм тук и преди.Виждал съм тази стая и съм вървял по този под.Живях сам преди да те срещна.Виждал съм знамето ти на мраморната арка,любовта не е победен марш.Студен е и разбит е, Алелуя.АлелуяАлелуяАлелуяАлелуяИмаше време когато ми позволяваше да знамкакво наистина се случва,но сега не би ми го показала, нали?Помниш ли когато се пренесох у вас?И свещеният мрак също се премести.И с всяко наше вдишване звучеше Алелуя.АлелуяАлелуяАлелуяАлелуяМоже би там горе има Бог ,но всичко, което научих от любовта,беше как да стрелям в този, който ме привлича.И това не е плач, което чуваш нощем,не е някой, който е виждал светлината.Студен е и разбит е, Алелуя.АлелуяАлелуяАлелуяАлелуяАлелуяАлелуяАлелуяАлелуяАлелуяАлелуяАлелуяАлелуя💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕💕Well, I heard there was a secret chordthat David played and it pleased the Lordbut you don't really care for music, do you?Well it goes like this:the fourth, the fifth, the minor fall and the major liftthe baffled king composing HallelujahHallelujah, Hallelujah, Hallelujah, HallelujahWell your faith was strong but you needed proofyou saw her bathing on the roofher beauty and the moonlight overthrew yaShe tied you to her kitchen chairshe broke your throne and she cut your hairand from your lips she drew the Hallelujah.Hallelujah, Hallelujah, Hallelujah, HallelujahWell, baby, I've been here beforeI've seen this room and I've walked this floor, you knowI used to live alone before I knew yaAnd I've seen your flag on the marble archand love is not a victory marchit's a cold and it's a broken Hallelujah.Hallelujah, Hallelujah, Hallelujah, Hallelujah.Well, there was a time when you let me knowwhat's really going on belowbut now you never show that to me, do ya?But remember when I moved in youand the holy dove was moving tooand every breath we drew was Hallelujah.Hallelujah, Hallelujah, Hallelujah, HallelujahMaybe there's a God abovebut all I've ever learned from lovewas how to shoot somebody who outdrew yaAnd it's not a cry that you hear at nightit's not somebody who's seen the lightit's a cold and it's a broken Hallelujah.Hallelujah, hallelujah, hallelujah, hallelujah…Алелуя – Джеф БъклиТекст, музика: Леонард КоенСцени от «Птиците умират сами»Песента е включена в албума на Джеф Бъкли: «Grace»

Slået op af град София i Lørdag den 28. marts 2020

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.