Христос воскресе!

Христос воскресе! Христос воскресе!

Христос воскресе!

Посрещаме празника на празниците, който възкресява вярата, надеждата и любовта. И напомня, че спасението минава през изпитанието, което е много важно именно в тези дни да не забравяме.

Това неизменно е първа новина в дневния ред на християнския свят, защото се отнася до най-важния въпрос – до безсмъртието. Новината е, че безсмъртието е постижимо за смъртните хора. Земният живот им е даден като дар, но вечният зависи от умението им да различават доброто от злото. А то не принадлежи на непосредствения им опит, израз е на връзката им с божественото начало.

Днес отново празнуваме, че преди двайсет века Бог Отец праща Сина си сред хората като един от тях, защото връзката е прекъсната, и го натоварва да я възстанови и да спаси проекта му за човека, ставайки част от него. Христос трябва да върне смисъла на живота на хората, а оттам и радостта да си жив. Това е огромно човешко изпитание, което нито един човек не може да понесе, освен ако не е Син на Бога. Преди Възкресение винаги се питам дали Спасителят е знаел, че ще бъде спасен, или се е надявал, че ще му повярват, без да го разпнат. Моят преподавател от студентските години, сега най-авторитетният християнски мислител у нас – професор Цочо Бояджиев, ми отговори така: “Знаел е, че пътят към спасението минава през изпитанието и ни дава пример за това. Пък дали хората ще му повярват, е проблем на хората“. Оттогава не спират да се появяват “спасители“, които използват изпитанията на другите, за да спечелят вярата им.

Чудото става, хората повярват в Христос, и започват със силата на словото да градят цивилизация, в чиято ценностна система се превръщат любовта, милосърдието, състраданието към другия. Днес тя е достигнала до отворени толерантни общества на благоденствие и индивидуална реализация, в които са защитени правата на всекиго, независимо дали вярва или не. Силата на християнската цивилизация е в това, че колкото повече се развива, толкова повече постига същността си, вградила саможертвата на Сина на Бога в името на човека, на отвъдния му, но и на тукашния му живот. Защото, докато повтаряме “Смертию смерт поправ“, надеждата за вечното после ни спасява от травмата на тленното сега, открива пред нас перспективата на смисъла и радостта.

Тази година посрещаме Великден в ситуация на пандемия, която се преживява като масово бедствие, на каквото не сме били подложени от десетилетия. И веднага се намериха такива, които да го обявят за наказание свише, именно заради отворените толерантни общества на днешната християнска цивилизация. Разгневихте нашия Бог с вашата глобализация и той ви прати китайски вирус – тръбят самозвани говорители, и мнозина са готови да им повярват, защото страхът сам по себе си поражда гузност. Това не само ни отдалечава от християнската вяра в някакъв неканоничен мистицизъм, но и от здравия разум. Отказваме да приемем, че Ковид-19 е нелепа случайност, резултат от глупостта на някой земен, ял прилеп, или на друг, изпуснал проба от лабораторен експеримент, или нещо подобно.

Спасителите, които ще спасяват християнската цивилизация от нея самата, нямат подкрепата нито на вярата, нито на разума, но това съвсем не ги прави безобидни. Те участват в поредната офанзива, която трябва те накара сам да се откажеш от правата си. А освободеното от тях място няма как да остане празно – там се готвят да се наставят диктатурите на 21-и век, софт варианти на националсоциализма и комунизма. За целта най-напред беше употребен тероризмът, после финансовата криза, след нея бежанците, като тук може да прибавим ефектите от Брекзит и хибридната война, водена от Кремъл. Но превръщането на пандемията в репресивна идеология, която иска да направи извънредните положения нормални за обществото оттук нататък, е най-опасна, защото успя да накара много хора да се съгласят, че тя само ще им помогне физически да оцелеят. И ги накара да забравят какви са шансовете за това им в демокрация и какви в диктатура.

А и за човека физическото оцеляване никога не е достатъчно. “Смертию смерт поправ” напомня, че докато се борим срещу смъртта, не трябва да преставаме да се стремим към безсмъртие.

Христос воскресе!

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.