ЕС е длъжен честно да каже истината за милиардите

Кой ще връща парите Кой ще връща парите

Хубав трик. Но ЕС е длъжен честно да каже истината за милиардите

Стотици милиарди за ЕС – това звучи многообещаващо. Ако не беше заложен капан. В него ще паднат бъдещите поколения данъкоплатци, които ще трябва да плащат за сегашната криза. А може би кроежите са съвсем други?

Гигантският проектобюджет, предложен от председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен за следващите 7 години, беше решителен и смел ход. Но нека видим първо каква част от  него ще оцелее, след като 27-те страни-членки се произнесат по предложението.

Защото те трябва да одобрят с единодушие комбинацията от Спасителен фонд и бюджет за реформи. През следващите седмици ще се водят тежки преговори за това кой какви дялове от препълнената хазна ще получи и при какви условия.

Финансов трик, удобен за всички

Фон дер Лайен твърди, че е обсъдила спешния антикризисен план с всички правителства и не се е натъкнала на съществена съпротива. Това може да се дължи и на факта, че европейците използваха един финансов трик – средствата във Фонда за възстановяване няма да се връщат от сегашните данъкоплатци, а от бъдещите поколения.

ЕС ще вземе кредити за 750 милиарда евро, които ще се връщат чак от 2028 година нататък и то за период от 30 години. Погасяването ще става с помощта на нови данъци, които на жаргона на ЕС се наричат „собствени средства“. Досега страните-членки отказваха да разрешат на ЕК да събира значителни собствени средства, тъй като приходите от данъци създават власт. А никой в Европа не желае доброволно да се откаже от нея в полза на Брюксел.

Сметката ще плащат бъдещите данъкоплатци

С все още неуточнени данъци върху пластмасовите отпадъци, въглеродния двуокис и вредните за климата експортни продукти от трети страни Фон дер Лайен смята да събере парите за погасяването на дълга.

Всичко това обаче си остава само в сферата на пожеланията. Повече от сигурно е, че накрая сметката пак ще трябва да плащат страните-членки, с други думи – бъдещите европейски данъкоплатци.

А може би кроежите да са съвсем различни: дълговете, които ЕС за първи път смята да поеме в разрез с Европейските договори, в действителност изобщо да не бъдат погасявани, а постоянно да се рефинансират и разсрочват. Така както всички държави обичат да правят. Този тип погасяване на дълга, при който членовете на ЕС няма да влагат собствен капитал, а само държавни гаранции, е най-елегантното решение за тях. Защото то няма да натовари националните им бюджети в момента.  

С други думи – проблемът се отлага за бъдеще време. Предвид икономическата криза, породена от мерките срещу пандемията, е разбираемо, че ЕС прибягва до такова решение. Комисията и държавите-членки обаче трябва честно да си признаят какво точно правят в момента. Вместо да ни залъгват, че дълговете ще бъдат върнати чрез някакъв неизвестен данък. Тогава ще си проличи и логиката, вложена от Урсула фон дер Лайен в името, което тя даде на тази конюнктурна програма: “Следващо поколение Европа“.

Гаранция за дълголетия

Тъкмо следващото поколение ще е това, което ще трябва да плаща за днешната криза. Към милиардните пробойни в националните бюджети това поколение ще получи в завещание и дълговете на ЕС, а ако нещата се развиват по най-благоприятен начин – и някоя и друга разумна инвестиция в допълнение.

На ЕС обаче едва ли би могло да му се случи нещо по-добро от тази конюнктурна програма. Защото дълговете  сплотяват. Да се напусне един съюз с неизплатени дългове, за които са гарантирали всички, става на практика невъзможно, поради това, че ще е прекалено скъпо за всеки, който би дръзнал. Така ЕС на практика си осигури гаранция за бъдещо дълголетие.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.